Волфганг Холбайн - Спящата армия

Тя чу някакъв шум, обърна се и позна Скудър, който се изкачваше сръчно по стоманеното въже — толкова бързо и леко, че Черити изпита някакво абсурдно чувство на завист.

— Всичко наред ли е тук горе? — попита Скудър, дишайки тежко.

Черити кимна.

— Да. Но не знам колко още ще трае.

Тя млъкна изплашена, когато погледът й падна върху разранените ръце на Скудър. А после промълви:

— По дяволите, как изглеждат ръцете ти?!

С набръчкано чело Скудър сведе поглед към ръцете си. През маслото и греста се процеждаха струйки кръв. Той вдигна рамене и избърса ръце в панталона си.

С тежко пъшкане от шахтата се показа Нет, която бе на края на силите си. Малко след нея пристигна и единият войник.

— Къде е другарят ви? — попита тя младия мъж, който се строполи изтощен до вратата на асансьора.

— Той… идва след мен — изстена войникът. — Нещо… дойде през вратата. Той… искаше да го спре.

Черити размени изплашен поглед със Скудър, наведе се над шахтата и отстъпи толкова бързо, че едва не събори Скудър.

По стоманеното въже се изкачваше някаква фигура. Но това не бе войникът, а мравка войник. Индианецът до нея изкрещя от изненада, но в същия момент грабна светкавично пушката на войника и стреля в шахтата. Не можеше да се разбере дали улучи, но до ушите им долетя бясно съскане и свиркане и стоманеното въже започна да трепери. На вратата се появи сухият, чер крак на членестоногото и се опита да се вкопчи в нея. Скудър завъртя автомата и удари с приклада му. Кракът изчезна, но секунда по-късно в отвора се появиха чифт изпъкнали очи и два-три огромни крака запратиха Скудър, Нет и Черити на пода само с едно яростно движение.

Индианецът падна безпомощно, но запази присъствие на духа, завъртя отново пушката и натисна спусъка. Малкото помещение сякаш се разцепи от грохота на лазерния залп. С ъгълчетата на очите си Черити видя, че той улучи чудовището, което се олюля и политна в шахтата. Малко по-късно прозвуча силен трясък и стоманеното въже се скъса окончателно. Кабината на асансьора затрополя надолу в бездната.

Черити бързо се убеди, че никой от тях не е тежко ранен, и пропълзя на лакти и колене обратно до вратата. Под нея се простираше потъналата в тъмен мрак асансьорна шахта, но въпреки това й се стори, че вижда някаква стрелкаща се, безформена фигура, напредваща бавно нагоре. Бе сигурна, че това същество не се нуждае от въже, за да се изкачи нагоре…

— Трябва да затворим вратата! — извика тя. — Помогнете ми!

Направиха го със сетни сили и буквално в последния момент. Двете половини на вратата едва се бяха затворили, когато отвътре нещо се удари в нея с такава сила, че Черити политна ужасена назад.

— Вратата ще издържи най-много няколко минути! — каза Скудър. — Да се махаме оттук — бързо!

Едва когато бе вече до вратата, Черити забеляза, че войникът не се и помръдва, за да ги последва.

— Какво има? — попита нетърпеливо тя. — Какво чакате?

— Аз… не мога повече — изстена той. Беше се облегнал на стената до вратата и трепереше. Лицето му бе бледо и едва сега Черити видя бързо увеличаващото се кърваво петно върху десния му крак.

— Говедото ме улучи, когато… висях на въжето — изстена повторно той. — Изчезвайте! Аз… ще се опитам да го задържа за момент.

Черити се поколеба. Виждаше, че той е тежко ранен; а и вратата до него трепереше все по-силно под ударите на чудовището. Най-после тя кимна на Скудър. Индианецът сне оръжието от рамото си и го хвърли обратно на истинския му притежател.

Младият войник го улови, зареди със стиснати зъби нов пълнител и отстъпи няколко крачки от вратата, като куцаше.

— Късмет! — каза Черити. — И не си играйте на герой. Ако оцелеете, изчезвайте!

Макар че разстоянието до командната централа на Кремер бе само около двеста метра, бяха им необходими около десет минути, за да го изминат. Пещерният град се рушеше. Подът под краката им се тресеше все по-често от тежките експлозии, някои от които идваха от дълбините на станцията. Черити прецени, че бункерът би издържал нападението още около половин час.

За тяхна изненада не се натъкнаха на стражи нито пред малката постройка, нито вътре в нея. Когато наближиха кабинета на Кремер, вратата се отвори и през нея излезе Хартман.

Когато ги видя, по лицето му се изписа учудване.

— Как, по дяволите, дойдохте тук? — попита смаян той.

— Кремер вътре ли е? — прекъсна го Черити.

Хартман кимна:

— Да, но…

— Те са тук! — прекъсна го отново Черити. — Вече са в станцията, Хартман!