Волфганг Холбайн - Спящата армия

— Страшно беше, нали? — попита тихо.

Хартман смукна от цигарата, изпусна дима през носа си и кимна, без да я поглежда.

— Да. Съжалявам.

— За какво?

— Че си тръгнах така — отговори Хартман. — Това не биваше да се случва.

— Всички ние сме просто хора — направи опит да се усмихне Черити, но усети колко неубедително прозвучаха думите й. — И аз бях на крачка от това да закрещя истерично.

Хартман я погледна колебливо.

— Съжалявам — каза повторно той. — Но ми дойде твърде много. Мислех… че ще ги убият.

— Кого?

Хартман посочи с глава катедралата.

— Хората ни, които отвлякоха.

— Тогава Фелс е имал право — каза Черити. — Той наистина е познал мъжа.

— Да — кимна Хартман. — А аз смятам, че познах още един или двама други. Просто това бе прекалено. Смятах, че са мъртви.

— И смятате за по-лошо тава, че са живи?

Хартман кимна.

— Вижте, капитан Леърд. И вие сте войник като мене. Но има разлика.

— Така ли? — попита Черити. — Каква?

— Аз съм само един обикновен лейтенант — отговори Хартман. — Не съм се учил да управлявам космически кораб. Дори нямам представа от модерната компютърна стратегия, но откакто започна цялата тази безсмислица, съм се учил да се бия. Виждал съм как умират хора и самият аз съм убивал някои. Смъртта е лошо нещо, но тя е част от живота на всеки войник. Или трябва да я приемеш, или не си никакъв войник. — Той посочи отново катедралата и продължи: — Свикнал съм с мисълта, че един ден трябва да умра. Но това вътре е… кошмарно. Тези мъже вътре бяха някога мои другари. Сега вече те не са хора. Те са… — Той не намери подходящата дума, за да продължи.

— Разбирам какво имате предвид — каза тихо Черити. — Но не съм сигурна, че имате право.

— Така ли? — усмихна се горчиво Хартман.

— Не — отговори Черити. — Смятам, че тук… става нещо много важно.

Тя усещаше, че думите й звучат фалшиво, но не можа да намери по-подходящи. Не можеше да изрази правилно с думи това, което чувстваше.

— Вие наистина вярвате във всички тези глупости, които ви разказа Джайл, нали? — попита Хартман. — Всичко това за зрящите и слепите.

— А вие не вярвате ли? — отвърна Черити.

Хартман понечи да отговори, но тя вдигна рязко ръка и продължи:

— Бъдете откровен, Хартман. Дълбоко в себе си сте разбрали отдавна, че сте се лъгали. Тези хора не са ваши врагове.

— Те вече не са хора — възрази възбудено Хартман.

— Може да е така — настоя Черити. — Но не са и това, за което ги смятате.

— И какво са тогава? — попита Хартман.

Черити сви рамене.

— Не знам — каза тя. — Вероятно някаква нова форма на живот, нещо, за което ние все още нямаме подходяща дума, с която да го наречем.

Устните на Хартман се свиха в тънка, кървавочервена рязка.

Внезапно гневът в очите му избухна отново. Но преди да успее да възрази, Леман извика изненадано и посочи с ръка към реката.

Погледът на Черити проследи жеста му и момент по-късно тя също забеляза какво бе изплашило толкова много младия войник. От другата страна на реката към тях летеше сребриста искра. А тихият плясък на вълните се смесваше с пронизителен вой, от който Черити бе свикнала да се страхува повече от всичко.

— Планер! — каза Хартман, като хвърли цигарата си в реката и я погледна. — Смятам, че това е отговор на въпроса, дали те са наши врагове или не.

Черити понечи да отговори, но Хартман се извърна рязко, направи заповеднически жест към Фелс и Леман и с един скок се озова под прикрити ето на някакъв храсталак. Момент по-късно го последваха и двамата войници, като едновременно с това смъкнаха пушките от раменете си и снеха предпазителите им.

Черити се поколеба за момент. Планерът напредваше застрашително бързо, но нещо в нея й подсказваше, че Хартман не е прав. Въпреки това с един скок тя изчезна зад съседния храст. От лявата й и дясна страна Кайл и Скудър също се свиха под висящите клони.

Тя пропълзя на колене до Хартман. Лейтенантът бъркаше припряно в джоба на униформеното си яке. Черити не бе съвсем сигурна, но й се стори, че за момент Хартман я погледна гузно. Преди още да успее да пропъди тази мисъл, планерът бе вече над главите им.

Той започна да стреля с такава лудешка скорост, че тя почти си представи как катедралата се срива върху тях. А после стрелбата престана и планерът започна да се спуска безшумно към земята. До нея Хартман вдигна пушката си и се прицели в него.

Черити знаеше, че той няма да стреля. Да стреляш с автомат по планер на мороните бе равносилно на самоубийство.