Волфганг Холбайн - Спящата армия

Очите на Черити се разшириха от учудване.

— Откъде знаеш името ми? — попита тя. Беше абсолютно сигурна, че никой от останалите не го е споменавал, откакто се намираха в плен при джеърдите.

Джайл избегна въпроса й.

— Ти стреля… по плъховете. Не… по нас. — Той вдигна отново ръка и посочи Хартман. — Те ни убиват. Ние убиваме тях. Може би… можем да престанем.

— Чудесно! — изръмжа Хартман. — Сега ще извади лулата на мира и ще я запали.

— Защо най-сетне не млъкнете? — попита грубо Черити.

Но този път Хартман не я послуша. Напротив, гласът му стана още по-суров.

— Защо, по дяволите, вярвате на всяка дума на този лъжец, а не на нас? — попита той. — Попитайте го какво са направили с всички мъже и жени, които отвлякоха. Попитайте го какво са направили с Щерн. Попитайте го дали ще го видим отново!

— Ще го видим ли отново? — попита Черити джеърда.

Джайл поклати бавно глава.

— Не — отговори той.

— Но ще остане жив?

Джеърдът кимна:

— Той ще вижда. Но ти… не отговори на… моя въпрос. Ти спаси… яйцата. Ти… стреля по плъховете… а не по нас. Защо?

За момент Черити замълча. По принцип това беше само рефлекс, едно действие, извършено повече инстинктивно, отколкото по разум.

— Те са само животни — отговори най-сетне тя.

Джайл поклати глава.

— Не. Те също виждат.

Черити го изгледа объркано.

— Но вие ги преследвахте.

— Те ядат нас, ние ядем тях — отговори Джайл. — Те виждат. Ние виждаме. — Той кимна с глава към Хартман. — А те са слепи. Те само убиват.

Черити въздъхна.

— Боя се, че не те разбирам — продължи да настоява тя.

Джайл кимна, сякаш не бе очаквал друг отговор. Той стана с учудващо ловко, почти грациозно движение, изглеждащо смешно за парцаливата му външност, и посочи огромната катедрала зад тях.

— Ела с мен — каза той. — Вероятно тогава… ще разбереш.

Черити и останалите се надигнаха. Джайл не възрази, когато Хартман и двамата му придружители се присъединиха към тях.

Приближиха се към катедралата, чиято огромна врата беше отворена.

Когато влязоха в нея, в първия момент Черити бе като сляпа, защото очите й бяха привикнали на ярката слънчева светлина вън.

Лъхна ги хладен, с особено остър мирис, въздух, от който ги побиха тръпки. В огромното, облицовано с плочки вътрешно пространство тя долови движението на някакви сенки.

До нея Скудър нададе приглушен вик на изненада. С ъгълчетата на очите си видя как Хартман се сепна, а единият от войниците с ужас посегна неволно към оръжието си. Огромното помещение не беше празно. От някогашния интериор не бе останало нищо, а върху мозаечните фигури на пода лежаха дузини, ако не и стотици безформени, тъмни… неща, които сякаш пулсираха и потрепваха.

Безброй джеърди се движеха насам-натам измежду тези пулсиращи камари, а високо над главите им, под огромната готическа арка на покрива…

Със сетни усилия Черити успя да потисне вика на ужас, изтръгнал се от гърдите й. Това, което видя, не можеше да се сравни с нищо, с което се бе сблъсквала досега. Плетеница от дебели колкото ръка, лъскави сиви нишки бе превърнала тавана на катедралата в титанична, трептяща паяжина, по която се движеха безброй тъмни тела с блестящи пипала. Огромни капки от някаква безцветна, лепкава течност заплашваха всеки момент да паднат надолу, без в действителност да се движат. Няколко джеърда лазеха усърдно нагоре-надолу по някакво скеле от стоманени тръби, което се издигаше от пода до тавана.

А в центъра на тази огромна мрежа висеше като абсурдно голям паяк едно чудовище.

Черити знаеше какво вижда пред себе си и въпреки това гледката бе по-ужасяваща, отколкото можеше да понесе.

Мравката представляваше гигант, тридесет пъти по-голяма от воините и работниците, с безформен, подпухнал труп и огромни очи, изпълнени със студенина и злоба. Черити и останалите сведоха поглед, сякаш не се осмеляваха да проникнат във владението й. Безформената и подута задна част на трупа й се свиваше и отпускаше ритмично и изхвърляше лъскави пашкули — големи яйца, под чиято прозрачна повърхност мърдаха превити тела на членестоноги.

— Гнездото! — измърмори Хартман. — По дяволите, знаех, че има и второ.

— Не се страхувайте — каза Джайл, който също бе застанал неподвижно. — Няма да ви се случи… нищо.

Черити преглътна няколко пъти, за да прекара горчивата и корава буца, заседнала в гърлото й. Тя вярваше на Джайл.

Дори и да искаше, това гигантско чудовище не бе в състояние да им стори нищо. Краката му, колкото и големи да бяха, бяха твърде слаби, за да носят подутата задна част на тялото му. Огромната мрежа, в която висеше, приличаше на затвор, който то нямаше да напусне през целия си живот. Но погледът на тази мравка-чудовище ги парализираше.