Волфганг Холбайн - Спящата армия

Той се обърна и се втурна навън от помещението. Фелс се поколеба.

Той направи неволно движение, сякаш искаше да го последва, но отново се обърна и тръгна бързо към поваления си другар, за да му помогне да се изправи на крака. Леман бе омаломощен, но в съзнание и очевидно не бе тежко ранен. Раната над лявото му око кървеше и когато той се опита да стане, лицето му се изкриви от болка. Ако Фелс не го бе подкрепил, щеше да се срине отново на пода. Подпомаган от приятеля си, закуцука след Хартман.

— Може би ще е по-добре… да ги последвате — каза бавно Джайл. — Вие се страхувате. Аз… го разбирам. Вие не знаете… какво правят те.

За момент Черити погледна джеърда, сякаш молеше за извинение, а после се извърна, без да каже дума, и забърза след Хартман и двамата войници.

Блестящ хром. Помещение със стоманени стени. Очи, втренчени в него. Пръст от студен, твърд рог, повдигащ клепача му. Ярка светлина, заслепяваща очите му и причиняваща болка. И тънки игли, впити в тялото му като зъбите на отровна змия, усилващи болката.

Стоун се опита да помръдне, но не успя. Лежеше гол върху маса от хромирана стомана и макар че тялото му бе напълно упоено и всичките му нерви бяха безчувствени, той все пак усещаше, че ръцете и краката му са завързани.

— Буден ли сте, господине?

Стоун помръдна очи — единствената част от тялото му, която все още можеше да контролира — и погледна Луцифер. Огромната мравка стоеше до металното легло и гледаше надолу към него. Стоун отново си въобрази, че вижда металния блясък на безизразните му, кристални очи. Той направи утвърдителен знак с очи.

— Разбирате ли какво казвам?

Стоун направи повторен знак с очи.

— Върнахме се — каза Луцифер. — Не трябва вече да се страхувате. Вече сте в безопасност.

За момент Стоун почти се зарадва, че е напълно парализиран и безпомощен. В противен случай би се изсмял пронизително и лудо.

— Взети са всички необходими мерки — продължи Луцифер. — Техниците взеха проби от гръбначния ви мозък, за да захранят новото тяло. Но процесът на съзряването му ще отнеме известно време. Дадох заповед да ви приведат в лечебен сън.

Стоун премести очи отдясно наляво и обратно, имитирайки отрицателно кимване с глава.

— Не искате? — попита Луцифер.

„Не“, сигнализира му Стоун.

— Това може да продължи дълго — разсъждаваше Луцифер. — При определени обстоятелства дори седмици, господине. А това ще бъде много неприятно. Ще трябва да понесете силни болки.

„Не“, сигнализира отново Стоун.

Той не биваше да спи. Не биваше да губи съзнание и не биваше да се превръща в безпомощно парче месо, с което можеха да вършат каквото си поискат.

— Ако вашето желание е такова, ще се погрижа да останете буден — каза Луцифер. — Но няма причина за това.

„Не“, казаха очите на Стоун и Луцифер не възрази повече. Може би ще успее да намери изход, може би ще стане чудо и тялото му ще се възстанови дотолкова, че да не е необходимо да се извършва трансплантация на съзнание.

Защото ако това станеше, щеше да е по-добре да бъде мъртъв.

Те намериха Хартман и двамата му придружители до реката, Фелс бе седнал на пясъка и гледаше вълните, а Хартман и Леман си говореха тихо.

Когато Черити, Кайл и Скудър се приближиха, те прекъснаха разговора си и Хартман демонстративно им обърна гръб. Леман изгледа Кайл с нескрита омраза, но не каза нищо.

Черити мина покрай него и застана до Фелс.

— Всичко наред ли е? — попита тя, когато младият войник обърна към нея бялото си като тебешир лице.

Фелс се поколеба за момент, а после кимна. Черити се обърна с бегла усмивка и пристъпи няколко крачки към Хартман. Лейтенантът я погледна от упор, а после пристъпи няколко крачки и спря едва тогава, когато нагази до кокалчетата в реката. С рязко движение извади от джоба си кутия цигари, щракна със запалката си и запали цигара.

— Ще ми дадете ли една? — попита Черити, когато той пъхаше кутията в джоба си.

Хартман се поколеба, но после й поднесе полупразната кутия и й подаде огън.

— Не знаех, че пушите — каза той, когато тя смукна дима и отстъпи настрани.

Черити потисна кашлицата си и отговори:

— Изминали са петдесет години, откакто престанах.

Хартман се усмихна бегло.

— Човек никога не може да се освободи от някои пороци.

Те стояха известно време един до друг, гледаха реката и пушеха.

Черити усещаше как постепенно Хартман се отпуска. Разбра, че бе изгубил самообладание. А и тя самата за момент бе парализирана от ужас.