Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

— Истински ли е? — попита тя.

Скудър дори не погледна нататък, но все пак кимна:

— Беше на баща ми. А преди това на неговия баща.

Измина известно време, докато Черити разбере. А сетне погледна изненадано Скудър.

— Ти си индианец?

— Хопи — поправи я Скудър. — Вие ни наричахте индианци. За много от нас това е обидна дума.

От радиостанцията прозвуча пронизителен писукащ тон и Скудър явно се стегна. В движенията му се прокрадна израз на напрежение. Червеното „М“ върху екрана примигна за секунда и отново застина неподвижно. А после от уреда прокънтя глас:

— Скудър! Хванахте ли ги?

Черити изтръпна. Предаването беше лошо и гласът бе изопачен, но това бе глас, който вече беше чувала! Над рамото на Скудър тя погледна невярващо екрана.

— Какво става? — продължи нетърпеливо гласът, след като Скудър не отговори. — Хванахте ли ги?

И този път Скудър не отговори. Вместо това той хвана грубо Черити за рамото, издърпа я към вратата и я постави така, че лицето й да попадне в обсега на камерата.

В продължение на няколко секунди не се случи нищо. Червеното видеооко под екрана я гледаше втренчено и Черити усещаше все по-нарастващо вътрешно напрежение, когато си мислеше за гласа, прозвучал от приемника.

Червеното „М“ на екрана започна да трепти и угасна. За първи път, откакто Скудър беше чул гласа на Даниел, сега видя и лицето му.

А също и Черити.

— Стоун! Вие? Вие сте… Вие сте Даниел? — гласът на Черити изразяваше смесеното с ужас недоверие сто пъти по-ясно, отколкото думите й биха могли да го изразят. Гледката я парализира.

Лицето от екрана кимна.

— Радвам се, че отново ме познавате, капитан Леърд, след всичкото това време — каза Стоун. — Всъщност аз съм онзи, когото нашият приятел Скудър нарича Даниел. Истинското ми име никога не ми е харесвало.

— Но… как така? — промълви Черити. — Защо вие? Как… как така вие сте…?

Стоун я прекъсна с нетърпелив жест.

— Мога да си представя объркването ви, капитан Леърд — каза той. — Но обяснението е съвсем просто. Аз се събудих преди вас. Надявам се, че малката ми защитна мярка в хангара ви е предпазила от тежки наранявания.

— Преди мен? — промърмори тя автоматично и без в действителност да знае какво казва. — Но…

— Точно три години — прекъсна я Стоун. — Електрозахранването на вашата камера издържа малко по-дълго от моето.

Той се усмихна и продължи:

— Това е толкова просто! Опитах се да ви събудя, но… не разбирам много от компютри. Не исках да ви убия по погрешка. Затова предпочетох да ви оставя да спите и да потегля на своя глава. Но, естествено, оставих едно малко… приспособление, което да ме уведоми, щом напуснете бункера.

— Но как така… — Черити млъкна внезапно, погледна за секунда Стоун със широко отворени очи и внезапно почувства как в нея се надига вълна от неимоверен гняв.

— Вие… Вие работите за…

— За мороните, да — каза Стоун. — И вие скоро ще го вършите, любов моя.

— Аз? Вие сте луд!

— По никакъв начин — отвърна сухо Стоун. — О, и аз не мислех по-различно от Вас, когато се събудих, повярвайте ми.

Той се засмя горчиво и продължи:

— Стоун срещу целия останал свят… И вие ще разберете, че е безсмислено да се бориш срещу тях.

— Вие… Вие, жалък предател — измърмори Черити.

Стоун отново се засмя. Изглежда, че обидата не го смути особено.

— Спомнете си какво ви казах, когато се видяхме за последен път. Искам само да оцелея.

— Като продавате народа си на орда подземни чудовища?

— Сега не е момент да спорим за това — каза меко Стоун. — Но имаме много време за разговори.

Черити не отговори. В главата й цареше пълен безпорядък. Беше разбрала само, че Даниел е Стоун, мъжът, който я бе принудил да се качи в камерата, докато светът около тях се разпадаше на парчета, и че очевидно той работи за нашествениците.

— Но защо? — прошепна тя. — Стоун… вие не можете да… да работите за тези чудовища! Със собствените си очи видяхте какво сториха те!

— По-късно — каза още веднъж Стоун. Внезапно лицето му доби отегчен вид и на Черити й се стори, че в ъгълчетата на устата му забеляза твърд, циничен израз.

— Моля ви, Стоун — започна пак тя, но той отново я прекъсна.

— По-късно. Не се безпокойте, ще се разпоредя да ви доведат тук колкото е възможно по-бързо. Дотогава никой няма да ви стори нищо. Скудър?

Скудър мина край нея и погледна в обектива на камерата.

Изглеждаше объркан.

— Да?

— Ще подготвиш всичко. Ще изпратя един планер да посрещне капитан Леърд. Дотогава ще се държиш с нея като с гост, ясно ли е? Отговаряш лично за сигурността й.