Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

— Само докато ги ръководя добре — отвърна Скудър. — Слушат ме, защото ми вярват, Черити. А не защото се страхуват от мен.

— А ти слушаш Стоун — добави Черити. — Защото му вярваш ли?

Скудър млъкна засегнат. Но тя усети, че той няма да отстъпи — а и как би могъл да отстъпи?

— И какво ще правиш? — попита най-сетне тя. — Какво ще правиш, когато Стоун дойде и види, че си пренебрегнал заповедта му?

— Кой ти казва, че ще го направя? — попита Скудър колебливо.

— Аз — отвърна уверено Черити. — Не можеш да ме залъгваш, Скудър. Не знам как си дошъл тук и какво търсиш при тези… тези „хищници“, но знам, че не си убиец. Не можеш да убиеш четиристотин души.

Скудър мълчеше. Ноктите му дращеха нервно по плота на масата. Очевидно той не забелязваше това. Черити си помисли, че бе имала право — нещо ставаше със Скудър. Даниел го бе изправил пред едно решение, което той не можеше да вземе.

— Защо си тук? — прошепна внезапно той. Черити понечи да отговори, но тогава разбра, че това не бе въпрос.

— По дяволите, защо не си останала там, където си била? Всичко бе добре, преди да се появиш ти.

— Не е било — възрази Черити. — Просто ти не си го забелязвал.

В продължение на десет, двадесет безкрайни секунди Скудър я гледаше втренчено и тя усещаше, че нещо в него се е задействало като последната миниатюрна снежинка, която срутва лавината. Той стана внезапно, обърна се и плесна силно с ръце. Вратата зад гърба на Черити се отвори и влезе Раул.

— Доведи Найлс — каза Скудър — и този Марк. А също и джуджето, и онази пустинничка. Бързо!

— Какво си намислил? — попита Черити, след като Раул си бе отишъл.

Скудър я погледна почти с омраза.

— Нещо, което много ще те зарадва — каза гневно той. — Ще се самоубия.

След половин час доведоха Найлс, Марк, Гурк и Нет. Скудър отпрати мъжете, които ги бяха придружавали, но махна с ръка, когато Раул понечи да се присъедини към тях и му направи жест да седне.

Скудър също седна. Известно време в стаята цареше тягостно мълчание. А сетне той се обърна към Гурк.

— Трябваше наистина да те убия, джудже — каза той. — Ти уби един от хората ми.

Гурк направи гримаса.

— Никой не може да убие Абн Ел Гурк — каза уверено той. — Имате нужда от мен.

— Светът няма да пропадне без теб — отговори Скудър и вдигна неохотно ръка, когато Гурк понечи да възрази. — Но ти имаш право — може би наистина все още се нуждая от теб. Поне в момента. Можеш ли да преведеш четиристотин човека през равнината…?

— Няма никакъв проблем — каза Гурк и Скудър продължи равнодушно:

— … без ездачите да забележат това?

Гурк отвори широко очи и се втренчи в него. Марк и Найлс също си размениха изненадани погледи. Само в очите на Нет проблесна нещо като презрение.

— Защо? — попита недоверчиво Марк.

— Защото трябва да изчезнете — отговори Скудър, без да го погледне. — Вие и хората ви.

— Може би само така си говори — каза Нет. — Не му вярвайте. Това е трик. Вероятно ще ви закара в пустинята и ще ви довърши там на спокойствие.

— Какво може да значи това — да изчезнем? — попита Найлс. — Пускате ни… да си вървим?

Скудър се усмихна разочаровано.

— Какво си мислехте, старче? — попита той. — Вие сте повече от нас. Смятате ли, че бихме имали време и желание да се грижим за четиристотин пленници? Трябва да се махате, и то възможно най-бързо. И толкова надалеч, колкото е възможно.

— Не вярвам на нито една негова дума — каза Марк. — Това е смешно — първо неговите… неговите създания ни нападат, а после отново ни пускат да си вървим, сякаш нищо не се е случило. Как така?

Скудър мълчеше, но вместо него отговори Черити.

— Защото Даниел издаде заповед да ви убият — каза тя. — Всичките.

Марк побледня, а Найлс и Нет я погледнаха недоверчиво. Само по лицето на Гурк не личеше дори и следа от изненада. Също и Раул не показа признаци на учудване. Черити се отмести инстинктивно върху стола си малко по-далеч от „хищника“. Неприятното усещане, което винаги изпитваше при неговата близост, сега бе още по-силно.

— Това… истина ли е? — попита колебливо Найлс.

Скудър кимна:

— Да. Но няма да ви сторя нищо.

— Даниел няма да се зарадва особено на това — каза Раул.

Скудър го стрелна гневно с поглед.

— Даниел — отвърна ядосано той — няма да узнае изобщо за това. Ти ще вземеш два или три камиона и ще се върнеш в бункера. Ще докарате всички мъртъвци, които намерите. Дори и нашите собствени момчета. Напъхайте ги в униформи!