Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

— Имаш ли някой, при когото можеш да отидеш? — обърна се той към Нет.

Тя погледна нагоре. Бе малко объркана, но и недоверчива. След няколко секунди поклати глава.

— Не — каза твърдо тя. — Вие убихте всичките.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съжалявам? — попита Скудър.

Нет мълчеше, но и Скудър не беше се надявал да получи отговор.

— Ще останеш тук, докато разберем как ще бъде всичко — каза той. — След това можеш да си отиваш. Но можеш да останеш и при нас.

— Колко великодушно! — каза сърдито Нет. — Винаги съм го желала.

Скудър сбърчи чело. За момент изглеждаше, че ще избухне. Но той само поклати глава и метна с ръка на двамата „хищника“, които бяха дошли с Черити и Раул.

— Изчезвайте! — Мъжете го послушаха. Скудър изчака вратата да се затвори зад тях, а после се обърна към Раул. — Опитай се да намериш Даниел — каза той. — Извикай ме, ако се обади. Искам лично да разговарям с него.

Раул кимна, мина покрай Черити и напусна стаята през втора врата, която тя не бе забелязала досега. Тя долови бегло тясно стълбище с необлицовани бетонни стени. Незабелязано си бе поела дъх, когато Раул напусна стаята. Особеното чувство, което усещаше в негово присъствие, не бе изчезнало през цялото време.

— Даниел? — каза тя. — Не е ли той тук?

Изглежда, че Скудър бе изненадан. А след това се усмихна, сякаш тя бе казала нещо глупаво.

— Не — отвърна той. — Но ще се запознаеш с него. Той изгаря от нетърпение да те види. И вас също, командире — добави той, обръщайки се към Найлс.

Найлс погледна нагоре и за първи път, от както Черити бе влязла, в очите му можеше да се долови нещо като живот.

— Не знаете какво правите, глупак такъв! — каза той. — Разрушихте всичко.

Скудър вдигна безразлично рамене.

— Поне върша нещо, старче — каза той. — Не се завираме под земята и не се държим така, сякаш нищо не се е случило. — Той направи заповедническо движение с ръка, когато Найлс искаше да възрази. — Не съм ви довел тук, за да споря с вас, старче — продължи той.

— Така ли? — отвърна Найлс. — А защо тогава…

— За да…

Скудър сви яростно юмрук, но в последния момент отново се овладя и седна обратно на стола си. Но само за секунда. После скочи отново, така буйно, че столът му се преобърна с трясък, и със жест заповяда на Черити да го следва. Отвори гневно вратата, през която току-що бе изчезнал Раул, издърпа Черити нетърпеливо през нея и отново я затръшна след себе си.

— Този упорит стар глупак — каза той, докато се изкачваха един до друг по стръмната бетонна стълба. — Опитвам се да му помогна, но той просто не иска да го разбере.

Черити го погледна объркано. Забележката на Скудър дойде толкова ненадейно, че в първия момент тя не знаеше какво да мисли. „Хищникът“ бе странно променен. Бе станал несигурен и нервен, сякаш нещо много сериозно го занимаваше.

Достигнаха малка, осветена само от една гола крушка стая, която съответстваше на представите на Черити за бърлога на „хищниците“. Вероятно Скудър бе домъкнал тук всичко, което бе намерил в развалините на града. До тавана бяха натрупани сандъци и кашони, а на срещуположната стена висеше наистина впечатляваща колекция от оръжия. Пред една малка масичка стоеше Раул, а върху нея без особена изненада Черити откри радиостанция с монитор. Той бе включен и показваше едно преплетено, кървавочервено „М“.

Изглежда, че господа мороните имаха склонност към драматичното, но им липсваше оригиналност.

Скудър направи гневен жест с ръка към Раул.

— Изчезвай! И внимавай онези там горе да не направят някоя глупост!

Раул искаше вероятно да възрази, но Скудър му хвърли толкова студен поглед, че той сведе глава като пребито куче и побърза да изпълни заповедта му. Черити потрепери, когато той мина край нея.

— Не го харесваш, нали? — попита внезапно Скудър.

Черити се обърна към него и едва сега разбра, че вероятно чувствата й са изписани твърде ясно върху лицето.

— Не — призна тя. — Той ми е неприятен.

— На мен също — кимна Скудър. — Но е добър човек. Един от малкото тук, на които имам доверие. А може би единственият.

Той сви рамене, обърна се към радиоприемника и почти враждебно се втренчи в мигащото „М“ върху екрана. Черити понечи да каже нещо, но внезапно със сигурност изпита чувството, че Скудър няма да отговори. Отново и още по-силно тя усети, че нещо става в него.

За да каже все пак нещо, тя посочи индианския накит от пера, обграждащ като корона оръжейната колекция на Скудър.