Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Подигравката му не я нарани, тъй като той бе прав до известна степен. Бе твърде наивно от нейна страна да дойде тук и да смята, че всичко ще бъде наред. Ако за момент бе обмислила спокойно какво означава фактът, че от векове тук се крият подземните, може би сама щеше да се досети.

— Вие сте разочарована, капитане — каза Найлс и хвърли изпълнен с благодарност поглед към Скудър. — Разбирам това. И на мен ми бяха необходими години, за да свикна с мисълта, че всичко вече е минало.

— Вие се отказахте — отвърна Черити. — Вие… Вие бихте могли да излезете и се предадете на Скудър и хората му.

— Но сме живи — отвърна Найлс, сякаш този отговор бе достатъчен.

— Ако искате, и вие можете да останете тук, капитане.

— Тук? — поклати тъжно глава Черити.

— Помислете си — каза Найлс. — Не са много местата, където бихте били в по-голяма безопасност, отколкото тук, а и ние се нуждаем от човек като вас.

Внезапно той се усмихна.

— Аз съм стар, капитан Леърд. Дори и да можем още известно време да водим за носа „акулите“ и техните господари, аз няма да живея дълго. Вие можете да станете моя наследница. А кой знае, вероятно бихте могли дори да убедите Марк и останалите.

В първия момент Черити бе изненадана от тези думи. Но тя бързо проумя всичко. Ако приемеше предложението му, и тя би станала като Найлс. СС Нула-едно бе наистина сигурно убежище, но рано или късно тя щеше да стане жертва на една съблазън, която се наричаше комфорт. Ако приемеше предложението на Найлс да премине на негова страна и да управлява подземния град, някой ден би се запитала дали той не е имал право. Тя само поклати глава.

— Не съм и очаквал друго — каза тъжно Найлс. — Но все пак ще бъдете наша гостенка за няколко дни, докато си починете и си изясните какво искате да правите.

— Добре — каза Черити. — Имаме да си говорим за толкова много неща. — Тя се усмихна, макар и по принуда, но веднага стана отново сериозна и посочи с глава към Скудър. — А какво ще стане с него?

Найлс погледна замислено „акулата“.

— Знаете, че не мога да ви пусна, мистър… Скудър. Но ви давам честната си дума, че няма да ви се случи нищо, докато решим какво да правим с вас.

— Знаете още отсега, старче — изфуча сърдито Скудър. — Ще ме убиете. След всичко, което знам, не можете да ме пуснете.

— Смъртта не е единственият начин да се заличи някой спомен — възрази ядосано Найлс. — Ние не сме животни, мистър Скудър.

Той искаше да каже още нещо, но в този момент вратата се отвори с трясък и връхлетя Марк. В ръката си държеше лазерна пушка.

— „Хищниците“! — изкрещя той. — Нападат!

— Какво? — подскочи ужасен от стола си Найлс.

— Те идват! — изпъшка Марк. — Успели са да преодолеят блокировките. В бункера са!

Внезапно той се обърна уплашено. Лицето му бе изкривено от злоба.

— Ти си бил този! — изрева той, обръщайки се към Скудър. — Ти си ги довел тук!

И удари толкова бързо, че инстинктивното отбранително движение на Скудър дойде твърде късно. Прикладът на пушката му улучи лицето на „хищника“, изхвърли го от стола и го сгромоляса в безсъзнание.

— Престанете! — заповяда остро Найлс.

В първия момент изглеждаше, че Марк ще пренебрегне думите му.

Той отстъпи с пронизителен яростен вик, обърна пушката си и я допря до „хищника“, който стенейки, се опитваше да се изправи на ръце и колене.

— Престанете, казах! — заповяда още веднъж Найлс. Този път Марк го послуша. Той смъкна пушката против волята си и отстъпи до стената, като наблюдаваше как Скудър с мъка се изправя.

— Е, какво се е случило? — попита строго Найлс. — Къде са те и колко са?

— Не знам — отвърна нервно Марк. — Но са много. Стрелят по всичко, което се движи. Трябваше просто да застреляме оня негодник там вън. Може би все още мога да го сторя.

— Идиот — каза Скудър стенейки. — Ако ме застреляте, тук долу няма да остане нито един жив.

— Не съм убеден, мистър Скудър — каза хладно Найлс. — Знаете, че не сме толкова беззащитни, нали?

— Нямате никакъв шанс и ти също го знаеш, старче — отвърна Скудър. — Предайте се и ще ви подаря живота.

Марк го смушка с цевта на пушката между ребрата толкова грубо, че той отново се сгърчи от болка.

— Рискуваш твърде много за човек, който е на противниковата страна, „хищнико“ — каза Марк.

— Престанете най-сетне, Марк — смъмри го Найлс. — Колко време още ни остава?

— Не много — призна без колебание Марк. — Може би ще можем да ги спрем. Те са били в станцията още преди да ги забележим.