Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

— Искате просто да им подарите Земята?

— Не можеш да подариш нещо, което вече не притежаваш — каза Найлс. — Сега този свят принадлежи на тях, капитане. Повечето хора вече не знаят, че някога е било другояче.

— Но това е невъзможно — възрази Черити. — Та това са само…

— Две поколения — продължи Найлс. — Не подценявайте Морон, Черити. Те имат опит в поробването на цели светове. Много хора живеят относително свободно, но те строго следят за някои неща. Вие сте говорили с пустинниците? Тогава знаете как изглежда светът. Морон господства и Морон знае всичко. Те контролират училищата. Те са забранили книгите и разказването на стари истории. Не е позволено да се води календар. Или да имаш часовник.

— Но защо? — учуди се Скудър.

Найлс се усмихна.

— Народ без история е по-малко опасен — отвърна той. — Няма нищо, за което биха се борили, ако вярват, че винаги е било така. И няма нищо, за което биха умрели, ако нямат история.

— Но съществуват бунтовниците.

Найлс въздъхна.

— Те винаги са съществували. Недоволни и вечно мърморещи. Но те са безобидни. Морон ги оставя на мира, защото не са опасни. Тъкмо напротив — те малко приличат и на вашите хищници, господин Скудър. Те си въобразяват, че са свободни, и дори не знаят, че в действителност служат на Морон.

— Това не е вярно! — енергично възрази Скудър.

— Зная — въздъхна Найлс. — Хищниците са свободни и не се подчиняват на никого, нали? Затова сега и вие сте тук, Скудър.

— Вие… говорите за Морон, сякаш е самия дявол — промърмори Черити.

— Може би е — сериозно отвърна Найлс. — Вярвам, че той е олицетворение на Злото.

— Глупости.

— Тогава да го формулирам по друг начин — каза Найлс. — Ще се съгласите с мен, че във вселената съществуват две групи сили — съзидателни и разрушителни, нали? Ако е така, то тогава господарите от Морон със сигурност символизират отрицателните сили.

— Тъмната страна на властта, така ли? — каза Черити. Думите й трябваше да прозвучат иронично, но показваха само безпомощност.

Найлс само кимна отново.

Черити не каза нищо повече. Изведнъж трябваше с всички сили да се пребори със сълзите, с които се наляха очите й.

Раул издърпа Долч от врата на мъжа, постави внимателно безжизненото тяло на земята и почисти ножа си в униформата му.

Пазачът дори не беше усетил как бе умрял, както и тримата други, които Раул бе срещнал по пътя надолу. А този беше последният.

Сега те бяха много близо до целта си. Червената светеща точка се намираше отново точно в центъра на търсача и блестеше така ярко, сякаш би могла да се намира на не повече от няколкостотин метра от източника си.

Въпреки това Раул не извърши грешката да бъде лекомислен в последната секунда. Пазачите бяха непредпазливи, защото твърде много бяха разчитали на техническите си играчки — половин дузина различни алармени и защитни инсталации, които Раул бе изключил последователно по различни начини, докато бе разчиствал пътя за Барт и останалите. Но това не означаваше, че и по-нататък всичко щеше да бъде толкова просто и Раул го знаеше. Тук долу ги чакаше една малка армия, която нямаше какво да губи.

Раул се промъкна безшумно нататък, открехна вратата, пред която бе дремал пазачът и надникна през нея.

Зад дебелата врата от бронирана стомана се простираше дълга около петдесет метра зала, осветена от студена бяла светлина, с множество врати. Някои от тях бяха отворени и Раул можа да хвърли поглед в намиращите се зад тях помещения. Вътре се движеха хора и точно когато той понечи да затвори вратата, през залата премина с бръмчене малък електрокар и спря пред една врата. От него слезе млада жена, почука на вратата и след кратко колебание влезе.

Раул бе видял достатъчно. Той затвори безшумно бронираната врата, отстъпи крачка настрани и извади оръжието си. С другата ръка освободи радиостанцията от колана, вдигна я до устните си и натисна бутона за разговор. Бе сигурен, че тя щеше да бъде засечена и най-много след няколко секунди щяха да завият алармените сирени. Но сега вече това нямаше значение.

— Започва се — каза той и без да изчака отговора, пъхна отново автомата си, ритна с крак вратата и се втурна през нея.

Раул започна да стреля, преди да прозвучат първите викове на ужас.

Найлс бе говорил още известно време, но Черити вече не го слушаше. Тя бе обезкуражена и почти не изпитваше гняв.

Най-сетне Скудър наруши мълчанието.

— Какво очакваше? — попита той. — Ездач на бял кон, който ще те вдигне на седлото и в геройска битка ще прогони нападателите?