Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

— Докато не дойдоха те, да — потвърди той. — Те… те започнаха да строят нещо, а войските им започнаха да ни преследват. Очевидно се касаеше само за това да ни прогонят от града. Във всеки случай жена ми и аз бяхме сред онези, които успяха да се измъкнат.

Той отново се запъна и Черити видя как споменът заплашва да го завладее. Този път измина много дълго време, преди да се съвземе.

— Не искам да ви отегчавам с подробности, Черити — каза той с променен глас. — Жена ми умря няколко седмици по-късно, а аз почти цяла година се лутах из страната, преди да успея да се промъкна дотук. Когато вие и Майк се сбогувахте с мен в Ню Йорк, аз бях готов да умра, а по-късно, когато те погубиха първо дъщеря ми, а после и жена ми, известно време аз дори го желаех. Но после… после исках само да оцелея. Някак, някъде, за да мога един ден да им отмъстя.

Той погледна към Скудър.

— Но за разлика от повечето хора, аз имах цел — продължи той. — Знаех за този бункер и ми беше ясно, че само тук бих имал някакъв шанс. За съжаление дойдох прекалено късно.

— Може би е било за добро, че сте дошли прекалено късно, Найлс — сериозно каза Черити. — Когато аз… се качих в резервоара, вече атакуваха бункера. Не зная дали някой е оцелял.

— Не — отвърна Найлс. — Няма оцелели. Когато дойдохме, СС Нула-едно беше развалина.

— Ние?

Найлс кимна към вратата.

— Не бях сам. Някои от тези, които ме придружаваха тогава, са тук и днес, но повечето са мъртви. Марк и другите са техни потомци.

Черити го гледаше настойчиво. Едно невероятно подозрение се надигаше в нея, но тя прогони мисълта, преди да я е формулирала докрай.

— Какво се случи през тази година? — попита тя.

Найлс сурово се засмя.

— Нашият свят загина, капитан Леърд — каза той. — Отначало даже си мислех, че имаме някакъв шанс. Струваше ми се, че те ни бяха подценили. Навсякъде имаше съпротива, а след няколко седмици дори успяхме тук-там да контраатакуваме. Падаха бомби. Смятам, че някои хора от нашия подводен флот са оцелели. Всичко това продължи почти половин година. Но накрая бяхме победени. Не можем да се преборим с противник, който разполага с неограничени подкрепления.

— Наистина ли? — попита Черити.

Найлс кимна.

— Открих много неща за тях — каза той. — Мороните, изглежда, нямат никакви тайни. Чувстват се толкова сигурни, че сякаш вече не намират за нужно да пазят тайни. И може би с право. Те господстват не само на няколко планети, Черити, половината от Млечния път е тяхна, а другата половина вероятно завладяват в момента. Напълно безсмислено е да се воюва срещу тях. Ние се опитахме, но те просто ни прегазиха.

— Но това е абсурдно! — запротестира Черити. — Те са… изроди. Един народ примитивни чудовища, които…

— Морон? — Найлс усмихнато поклати глава. — О не, Черити. Това, което сте видели, това, което аз съм видял, това, което съсипа тази планета, това бяха чудовища. Но това не са морони. Никой никога не ги е виждал. Тези, които сме виждали, са робите. Един вид… живи роботи войници, ако щете. Нищо повече.

— Вярно е — каза Скудър. — Ездачите и останалите са само войници. Господарите морони никога не напускат крепостта си.

Черити го гледаше неразбиращо. Всичко в нея се противеше да повярва дори на една дума от това, което беше чула. Но в същото време знаеше, че е истина.

— Какво се случи след това? — попита тя, едва владеейки гласа си. — След войната?

— Всичко се срути — каза Найлс. — Това, което насекомите войници или Сивата смърт не бяха успели, направиха нашите собствени бомби. Повечето големи градове бяха унищожени, тук, в Европа, в Азия — навсякъде. Армиите на Морон бавно се оттеглиха — повечето умряха няколко седмици по-късно. Предполагам, че не можаха да се приспособят към чуждата околна среда. Но някои останаха. Някои видове оцеляха, приспособиха се. Имаше… мутации. Кръстоски между местни форми на живот и другите. — Той въздъхна дълбоко. — Те не са били тук достатъчно дълго време, за да го знаят, но тази планета вече не е Земята. Те започват да я променят. По невероятен начин и невероятно бързо.

— Знам — каза Черити.

Кой знае защо, но тези думи, изглежда, разгневиха Найлс. Той леко се надигна и отново се отпусна на стола си.

— Не, вие не го знаете — енергично каза той. — Вие не знаете, че повечето земни животински видове са изчезнали, както и повечето растения. Мороните не просто се настаняват в нашия свят. Те го променят. Те… те са на път да направят друга планета от нашата Земя.