Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Раул познаваше този вид наблюдателни прибори и точно поради тази причина се движеше на четири крака със скоростта на охлюв. Всеки път, когато матовото стъклено око поглеждаше в неговата посока, той оставаше напълно неподвижен. Дори не се осмеляваше да диша.

Беше видеокамера, но малкото червено око под нея, проблясващо на неравномерни интервали, показваше, че не е постоянно включена, а е свързана с примитивен предавател, който реагира на движения от всякакъв род. Той предполагаше, че има десетки, ако не и стотици такива очи, които претърсваха местността около планината. Вероятно бяха свързани с компютър, който оценяваше всяко регистрирано движение.

Раул достигна сипея. Камерата беше толкова близо до него, че трябваше само да протегне ръка, за да я докосне.

Погледът му обиколи купчините скални отломки и парчета мазилка и се спря върху една триъгълна цепнатина. Вход. Само тук можеше да се намира входът.

Бавно, безкрайно бавно той се изправи и протегна ръка към камерата. Между пръстите му блесна кръгло стъкло, шлифовано като призма, но прекалено дебело за това и в същото време някак странно непрозрачно.

Повече от десет минути бяха нужни на ръката му, за да измине двайсетината сантиметра, а силите му заплашително намаляваха. Той изчака. Камерата се завъртя, спря, отново се завъртя и за момент се насочи право към ръката му. Пръстите на Раул трепнаха с невероятна бързина.

Призматичното стъкло звънна в обектива го закри. За частица от секундата стъклото с покри със сиви жилки. Раул знаеше, че сега някъде във вътрешността на планината звъни алармена камбана и вероятно един монитор с събужда за живот.

После стъклото щеше да се проясни, а в същия момент долу на монитора нямаше да се вижда нищо друго освен познатата картина на края на гората, цветна и триизмерна, и дори с илюзия за движение — но без хищниците, които по негов знак бяха излезли от прикритието си и приближаваха към склона. Призмата просто ги филтрираше, така както би филтрирала всичко, което Раул би пожелал. Това безобидно на вид стъкло беше едно малко чудо. Не беше създадено на Земята.

Раул се изправи със стон и през следващите минути бе зает да разтрива ставите на ръцете и краката си, докато животът постепенно се възвърна в тялото му. После се обърна към Барт и над стоте хищника, които стояха зад него, извади оръжието си и посочи към триъгълната цепнатина в скалата.

— Напред! — заповяда той.

Това е напълно невъзможно, помисли си Черити, абсолютно изключено. Но мъжът от другата страна на писалището беше Найлс. Найлс, с когото бе летяла до Луната, до Марс и после до звездния кораб. Беше го харесвала, беше обичала да работи с него. Найлс беше по-млад от нея с малко повече от година, пример за мъж, много интелигентен, който понякога обичаше да се прави на глупавия негър.

Сега обаче той беше…

Черити се взираше в лицето от другата страна на писалището, мъчеше се да намери думи и напразно се опитваше да потисне ужаса, с който я изпълваше видът му.

Найлс беше стар. Лицето му сякаш се състоеше само от гънки и бръчки. Нямаше нито един косъм на главата си. Страните му бяха хлътнали, а очите, които винаги бяха изглеждали така жизнерадостни и будни, бяха помътнели от възрастта.

— Велики боже — прошепна тя накрая.

Не можа да каже нищо повече. Не можеше да намери думи, с които да даде израз на чувствата, които видът на Найлс събуждаше в нея. А после помисли, че нейната реакция сигурно дълбоко го е наранила. Тя смутено наведе поглед.

— Не трябва да се извинявате, Леърд — каза той. Гласът му беше тънък, но въпреки това енергичен. — За мен беше също толкова силен шок да ви видя. Но не бях напълно неподготвен. Той посочи един от малките монитори, които бяха подредени един до друг върху една лавица зад писалището му. — Имах на разположение половин час, за да свикна с тази мисъл. — Той се засмя. — Бях си подготвил няколко умни думи, с които да ви поздравя — но всъщност всичко това е глупаво. Кой е Стоун?

Черити отново вдигна поглед. Все още й беше трудно да издържи погледа на неговите остарели с две поколения, очи.

— Никой.

— Никой?

— Един човек, когото очаквах да срещна тук. Няма значение. — Изведнъж си спомни за първата мисъл, която й дойде на ум, когато го позна. — Как така сте още жив?

Съжали за думите си в мига, в който ги изрече. Дори и в собствените й уши прозвучаха като упрек. Но Найлс сякаш не се обиди от забележката й.

— Черен гологан не се губи, както сама знаете. — Той отново се засмя, но този път смехът му звучеше неестествено. Черити имаше чувството, че му е страшно трудно да говори. — Аз оцелях, както и вие — макар и да не съм се запазил чак толкова добре.