Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Това беше не въпрос, а заповед, но Черити чувстваше, че Найлс не се опитваше да се прави на командир. Просто той от толкова дълго време бе свикнал да издава заповеди, че вече дори не осъзнаваше какво прави.

— Толкова е объркано — каза Черити. — Вие имате право, Найлс — аз бях в един от тези резервоари. Аз… аз се събудих на може би сто метра оттук.

— Кой беше при вас? — попита Найлс. — Освен този Стоун?

— Никой — отвърна Черити. — А когато се събудих, него също вече го нямаше там. Трябва да е напуснал бункера преди мен. Когато вчера за пръв път чух за вас… за вашите хора — бързо се оправи тя, — се надявах да го намеря тук. Но това няма значение. Аз се събудих преди три дни и…

Тя разказа на Найлс цялата история, започвайки от събуждането, до момента, в който Скудър я бе спасил от вълците и двамата бяха заловени от хората на Найлс. Тя не пропусна нищо, макар че все повече се изнервяше от любопитството и нетърпението най-после да може да зададе въпросите си. Въпреки това измина повече от час, преди тя да свърши разказа си. През цялото време Найлс я слушаше с неподвижно лице; само веднъж, когато тя разказваше за срещата си със скакалеца и за смъртния страх, който бе изпитала при вида на гигантското насекомо, по набръчканото му лице бе преминала бегла усмивка.

— Имате голям късмет, че сте още жива, знаете ли, Черити? — попита той, когато тя най-после свърши.

Черити кимна.

— Надявах се тук да открия някои отговори — каза тя след това.

Найлс я погледна сериозно.

— Ще ги откриете. Но се боя, че те няма да ви харесат.

— Толкова ли е ужасно?

Найлс се поколеба. По лицето му пробягна сянка и за един кратък миг погледът му сякаш премина през Черити.

— Не зная — каза той. — Светът отвън е ад, но как точно изглежда в действителност — за това аз зная толкова малко, колкото и вие.

— Но вие…

— Аз — прекъсна я Найлс, леко повишавайки тон — не съм напускал този бункер от петдесет и три години, капитан Леърд. Както и никой от моите хора.

— Жена ми и аз напуснахме Ню Йорк три дни след вас — започна Найлс. Говореше с много тих, почти беззвучен глас, сякаш още отсега знаеше, че ще говори дълго и това много ще го изтощи, така че се опитваше да разпредели силите си. — Спомням си добре онзи ден. Забравил съм много от това, което се случи после, но видът на машината ви ще остане завинаги пред очите ми. — Той се засмя съвсем тихо и горчиво. — Ако се бяхте върнали още веднъж, Леърд, щяхме да дойдем с вас. Държах се като глупак, когато отхвърлих предложението ви. Но си мислех, че е по-лесно да умра. Но не беше така.

— Нямаше да се получи — тихо каза Черити. — Хеликоптерът беше твърде малък.

— Зная — каза Найлс. — Въпреки това — аз съм ви много благодарен, че не се върнахте. Аз… не зная какво бих направил. Може би наистина щях да се превърна в страхливец и щях да изоставя семейството си. Но така нямах възможност. А половин час по-късно това вече нямаше никакво значение.

Макар да беше твърдял противното, Черити чувстваше колко трудно му беше да говори за онзи ден. Но тя не го прекъсна. По-тежък от болката беше споменът, защото оттогава бяха изминали десетилетия, през които той не бе могъл да разговаря с никого за това.

— Внезапно всички бяха мъртви — продължи той с празен поглед и тих, треперещ глас. — Беше… някакво лъчение. Спомняте ли си онази къща, пълна с мъртъвци, която бяхме открили в Бронкс?

Черити кимна.

— Беше същото — продължи Найлс. — Един вид… сиво светене, не бих могъл да го опиша по друг начин. Най-напред го сметнах за газ, но не беше, беше… беше навсякъде и убиваше само хората. Не растенията, нито животните, само хората. Те просто падаха и миг след това бяха мъртви. Но не всички. Дъщеря ми умря, нашите съседи също, но жена ми и аз не усетихме нищо.

— Имало е оцелели в Ню Йорк? — невярващо попита Черити.

Найлс кимна и почти едновременно с това поклати глава.

— Не и в Ситито. Манхатън беше изтрит от земята, но ние… ние живеехме в покрайнините. Може би облъчването там не е било толкова мощно. — Той сви рамене. — Мнозина оцеляха. Мнозина избягаха, но и много останаха, поне през първите дни. Докато…

— Докато не дойдоха ездачите — каза Скудър.

Найлс кимна.

— Вие знаете?

Скудър студено се усмихна.

— Ако говорим за един и същ Ню Йорк, да. Ню Йорк е нещо като ваша главна квартира на този континент. Даниел идва оттам.

Съдейки по погледа му, името Даниел говореше на Найлс още по-малко, отколкото на Черити. Но той кимна…