Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Скудър се канеше да каже нещо, но Черити му хвърли бърз предупредителен поглед. Усещаше, че сега е по-добре просто да оставят Найлс да говори.

— Имах много време да разсъждавам върху това — продължи той съвсем тихо и сякаш на себе си. — Знаете ли, че единственият вид, който е спечелил от нашествието, са насекомите?

Черити кимна. Много добре си спомняше срещата със скакалеца.

— Предполагам, че мороните са насекоми — продължи Найлс. — Нямам доказателства, но въпреки това съм почти сигурен.

— Защо? — попита Скудър.

Найлс му отвърна с почти отчаяна усмивка. Тонът му беше назидателен, когато отвърна:

— Насекомите са били първата висша форма на живот, която се е развила на тази планета — каза той. — А предполагам, че и не само тук. Те са съвършени: жилави, скоропреходни, с невероятна репродуктивност, невъобразима физическа сила и способност за приспособяване, за която по-висшите форми на живот не биха се осмелили и да мечтаят. По наше време, млади човече, имаше прогнози какво би се случило, ако някога някой идиот натисне копчето и вдигне всичко във въздуха. Знаете ли какво се оказа? С доста голяма достоверност се твърдеше, че насекомите ще преживеят голямата експлозия.

— Искате да кажете, че тези чудовища са потомци на един свят, който…

— Нищо не искам да кажа — прекъсна го Найлс. — Това беше само пример. Възможно е насекомите просто да са продължили да се развиват в своя свят. Да са развили интелигентност. Ако това се беше случило тук, човешката раса никога не би се появила. Също така никакви бозайници.

— Интересно — изсумтя Скудър. — И какво общо има това с Морон?

— Нищо — отвърна Найлс. — Простете на стария човек, че се разбъбра. Аз… само се опитвах да си представя как ще изглежда този свят за нашите внуци.

— Вие пресилвате нещата — ужасено каза Черити.

Вместо да отговори, Найлс стана. С малки, бавни крачки той се доближи до един компютър до вратата, натисна няколко клавиша и се върна на стола си. Зад писалището светна монитор, голям почти колкото стената. Черити разпозна спътникова снимка на Земята, явно правена от изключително голяма височина и то с камера, която очевидно бе имала и по-добри времена. Изображението беше всичко друго, но не и ясно; покрито със снежинки, а и цветовете не съвпадаха.

Скудър учудено ококори очи.

— Какво е това?

— Земята — отговори Найлс. — Нашата планета, приятелю. Снимана от голяма височина. — За момент той се развесели от изумената физиономия на Скудър, но после отново се обърна към Черити.

— Все още имаме връзка с някои от старите спътници — каза той.

Черити любопитно пристъпи напред. Нещо… нещо не беше наред в тази снимка. Но още не знаеше какво.

— Мислех, че всички са били разрушени от бомбите.

— Някои не са — отвърна Найлс, поклащайки глава. — Този и още два или три бяха достатъчно високо, за да устоят на експлозията.

— Поне отчасти — поправи го Черити, но Найлс веднага пак поклати глава.

— Вие се заблуждавате. Спътникът е в пълна изправност.

— Но цветовете…

— Не са наред, зная — продължи Найлс. — Но те са такива.

— Това е невъзможно! — възкликна Черити. Тя заобиколи писалището и пристъпи съвсем близо до огромната видеостена.

Тогава разбра, че Найлс има право. Цветовете наистина не бяха наред, но причината не беше в камерата. Планетата се беше променила. Тя откри големи петна, някои с размери може би хиляди мили, които имаха неестествен пурпурночервен цвят.

— Какво е това? — попита тя без дъх.

— Не зная — отговори Найлс. — Никой от тези, които се опитаха да изследват тези области, не се завърна. Това е, което те правят от нашия свят. — Гласът му трепереше. — Те не просто колонизират Земята. Те… я променят. Разбирате ли какво имам предвид? Това тук е напълно чужд живот, друг животински и растителен свят… Може би дори чужда атмосфера.

— Моля? — с ужас попита Черити.

Найлс кимна.

— Опитахме се да открием подробности, но това е невъзможно. Не и оттук. През последните петдесет години съставът на земната атмосфера също се е изменил. Все още не толкова силно, че да се почувства веднага, но процесът продължава — и се ускорява. Аз съм го изчислил. Вероятно ще изминат по-малко от сто години, докато цялата Земя… се промени.

Черити потресено мълчеше.

— Това… това е… Земята? — промълви Скудър.

Черити бавно се обърна към него. В последните минути напълно бе забравила за съществуването му. Погледът на Скудър неотклонно бе насочен в монитора.