Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

— Не — твърдо каза Найлс. — Това не е тя. Ето, това е тя.

Той задвижи някакъв ключ на писалището си и картината затрептя. Когато чертите и жилките във всякакви цветове изчезнаха, на монитора, се появи снимка на Земята, такава, каквато беше някога — синьо-зелена планета, обгърната от бели облаци и обширни морета.

Тесните ръце на Найлс заиграха по клавиатурата на бюрото му и картината отново се смени: камерата се приближи към Земята, сякаш се намираше на борда на високо прелитащ самолет, който се подготвяше за кацане. Синьо-зеленото кълбо внезапно се уголеми и зае целия екран. Появиха се облаци, които за миг замъглиха картината и отново изчезнаха, когато въображаемата камера слезе надолу.

Черити знаеше, че всичко това беше само компютърна симулация, но това нямаше никакво значение. Това, което камерата показваше, беше картина на Земята, каквато Скудър никога не бе познавал, една Земя, която бе отдалечена на петдесет години, и залезът на един свят: зелени долини и поляни се редуваха с реки и планини, морета и градове профучаваха под камерата, хора и животни.

Мина много време, сигурно половин час, но през цялото време Скудър нито за миг не свали поглед от екрана. Лицето му беше като скала. Накрая камерата се насочи към очертанията на огромен град. Черити разпозна Манхатън. Един неразрушен, безупречен Манхатън, изпълнен с щастливи хора и играещи деца, пъстри автомобили и самолети, които кръстосваха небето. Картината беше лъжлива — градът никога не е бил толкова чист и никога не бе изглеждал толкова щастлив. И въпреки това очите на Черити се наляха със сълзи.

Картината угасна, филмът бе свършил, а на монитора отново се появи снимката на опозорената Земя. Пурпурночервените области изглеждаха като рак.

Никой не се осмеляваше да наруши мълчанието. Най-накрая Скудър се окашля.

— Нали не го направихте само заради мен, нали? — попита той. — Искам да кажа… нали това не е номер?

Найлс тъжно поклати глава.

— Не. Това беше нашата родина, господин Скудър. Често гледам този филм. Такава беше нашата планета някога — преди Морон да я превърне в свят на чудовища и мутанти.

— Но защо? — потресено попита Черити. — Та в това няма никакъв смисъл!

— Те са тук, за да завладяват — отвърна Найлс. — Империята им е голяма. Трябват им суровини, енергия — и хора.

— Хора?

— Те отвлякоха милиони — потвърди Найлс. — И продължават. Никой не знае за какво, защото досега никой не се е върнал. Може би им трябват роби. Може би и вие ги ядете. — Той погледна към Скудър. — Знам, това звучи жестоко, но няма защо да се укорявате, млади човече. Това, което правите, не е грешно. Вие се опитвате да оцелеете, както и ние.

Скудър мълчеше, очевидно напълно смаян от това, което чува.

— Трябва ли това да означава, че вие от петдесет години се криете тук, без да предприемате каквото и да е, Найлс? — невярващо попита Черити.

— Петдесет и три — поправи я Найлс. — Плюс времето, което ни трябваше, за да дойдем тук. Разбира се, направихме нещо — възстановихме бункера. — Той леко се наведе напред и настойчиво, почти заклинателно погледна Черити. — Зная какво си мислите сега, капитане — каза той. — Преди петдесет години и аз разсъждавах по същия начин. Но е безсмислено, повярвайте ми. Тук долу сме почти петстотин души, но срещу Морон и неговата власт ние сме нищо. И може би ние сме последните свободни хора на тази планета.

— Свободни? — Скудър кипна. — Не виждам добре разликата, знаете ли? Онези там горе ги затварят, а вие се затваряте доброволно. Всички вие сте се побъркали.

Найлс се усмихна благо.

— Може би. Но нищо не можем да направим. Как да победим един противник, поставил на колене една цяла планета?

— Но вие не можете…

— Какво? — меко я прекъсна Найлс. — Просто да живеем? Защо не? Какво да правим? Да излезем навън и да се оставим да ни убият само заради жеста? — Той поклати глава. — Разбирам ви много добре, капитан Леърд — но, повярвайте ми: имах петдесет и седем години време да разсъждавам и за нас съществува само този избор. Никой не може да победи Морон.

— Това означава ли, че вие за всички времена ще останете тук и ще се преструвате, че нищо не се е случило? — с ужас попита Черити.

— Къде да отидем? — отвърна Найлс. — Морон ни е забравил. Дори за хората тук в околността ние не сме нищо повече от една легенда. Имаме мир, Черити. Тук вече расте третото поколение, което живее в мир, а това може би е най-висшето благо на този свят, откакто дойдоха войниците на Морон. Бихме могли да тръгнем. Имаме екипировка, оръжия, хранителни запаси — но какво ще намерим? С много голям късмет някое ново скривалище.