Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Черити не можа да види много от бункерното съоръжение. Вратите, край които минаваха, без изключение бяха затворени, а когато най-накрая достигнаха до целта си — избледнялата цифра на вратата твърдеше, че става дума за двайсет и второ ниво — видяха малко повече от един гол, осветен само от няколко неонови лампи коридор. Но за разлика от стълбището той не беше занемарен. Нямаше нито разрушения, нито някакви повреди, нито дори прах. Макар и безлюдна, тази част от бункера изглеждаше обитаема. Това действително беше така, както тя бе предполагала — беше се събудила само на няколко десетки крачки оттук! Ако онази проклета врата се беше отворила, тогава…

— Стой!

Гласът на Марк я върна в реалността. Тя се подчини, но се опита да надзърне през рамото му, когато той отвори вратата и с бързи крачки изчезна зад нея. Черити хвърли кратък поглед в едно светло, много чисто помещение. Мъже и жени в светлосини и бели униформи седяха пред включени компютри.

— Фантастично — изсумтя на себе си Скудър. Тя погледна нагоре и забеляза, че лицето му е изкривено в гримаса. — И вие наричате това живот?

Черити не отговори веднага. Забележката на Скудър я ядоса. Този бункер, компютърната зала зад вратата, да, дори Марк в неговата светлосиня униформа на Космическите сили, всичко това за известно време й бе създало усещането, че се е върнала вкъщи. Думите на Скудър разрушиха тази илюзия.

— Не — отвърна тя. — Но не ми се вярва, че те са си го избрали.

Скудър не успя да й отговори, защото в този момент Марк се върна и направи повелителен жест.

— Елате с мен.

— Къде ни водите? — попита Скудър.

— При нашия водач — студено отговори Марк.

Скудър потрепери почти незабележимо, но Черити не беше особено изненадана. Капитан Леърд, беше казал гласът от високоговорителя, а думата капитан беше произнесена някак прекалено гладко. Тя имаше особеното усещане, че знае кой ги очаква от другата страна на вратата.

Те прекосиха залата, в която Черити бе надникнала и която, изглежда, наистина беше нещо като компютърна зала. Мъжете и жените на пултовете без изключение бяха бледи и слаби като Марк, а с еднотипното си облекло приличаха на автомати. Тя се почувства сякаш пренесена в един от онези стари научнофантастични филми, в които хората бяха оцелели след атомна катастрофа в подземни бункери, хора къртици, които вече не знаеха, че някога е имало небе, което не е от камък или бетон.

Само че това не беше измислена история, а действителност. И тя беше стотици пъти по-ужасна от това, което някога бе измислила човешката фантазия.

Най-после прекосиха залата и Марк отвори друга врата. Черити регистрира, че вляво и вдясно от вратата стояха въоръжени постове, които наблюдаваха нея и Скудър с нескрито недоверие.

Когато преминаха през вратата, бяха заслепени от ярки прожектори. Зад истинско писалище седеше някой, когото едва успяха да забележат на ослепителната светлина.

Тя ядосано вдигна пред лицето си ръцете си, заключени в белезници и примижа.

— Какви са тези глупости, Стоун? — попита тя. Видя как Скудър смаяно потръпна и я погледна с широко отворени очи, а и на лицето на Марк се изписа въпросително изражение. — Достатъчно време разигравахме този театър, не намирате ли? — продължи тя. — Изключете тези глупави прожектори!

В първия момент не се случи нищо. После сянката зад светлинната завеса се раздвижи и отекна тих, много тънък смях. Нещо щракна и светлината угасна.

Изминаха няколко секунди, докато очите на Черити свикнаха с промененото осветление — а после още известно време, докато тя разбра, че се е заблуждавала.

Не беше Стоун. Но въпреки всичко тя познаваше лицето от другата страна на писалището, макар че то се бе изменило по невъобразим начин.

— Найлс! — неразбиращо прошепна тя.

Раул пълзеше сантиметър по сантиметър по склона. Трябваха му двайсет минути, за да измине десетте крачки от края на гората до сипея, пълзейки по корем, и то толкова бавно, че понякога имаше чувството, че въобще не мърда от мястото си. През цялото време не бе изпускал от поглед малкото мигащо стъклено око, което се взираше от върха на сипея надолу към края на гората.

Никой от останалите не би го забелязал, а и Раул го бе видял само защото доста точно знаеше какво трябва да търси и защото то се движеше — много бавно, но непрестанно.

Половин оборот надясно, пауза.

Половин оборот наляво, пауза…

Понякога, когато падащо листо, вихрушка пепел или някое малко животно попадаше в полезрението му, то спираше, но никога за дълго.