Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

С два светкавични скока Черити се озова до него, извади автоматичния пистолет от колана му и отново отстъпи назад. Трескаво свали предпазителя и се прицели в него.

Скудър с пъшкане се изправи и хвана главата си. Когато вдигна ръка, по пръстите му имаше кръв.

— Само да мръднеш и си мъртъв — заплашително каза Черити.

В продължение на няколко секунди Скудър гледаше окървавените си пръсти, после погледна към нея. Погледът му бе изпълнен по-скоро с укор, отколкото с гняв.

— Пак те подцених — каза той. — Това започва да се превръща в лош навик. Къде си се научила да се биеш така?

— Там, където съм се научила как трябва да се действа с типове като теб — ядосано каза Черити. Когато той се опита да се размърда, тя заплашително добави: — Стой там. За мен си малко по-бърз, отколкото трябва.

Скудър действително остана на мястото си, но не изглеждаше особено изплашен. Тъкмо напротив — той се усмихна, когато видя дулото на автоматичния пистолет, което Черити бе насочила в лицето му.

— Няма да направиш това — каза той.

— Сигурен ли си?

Скудър кимна.

— Доста. Ти никога няма да стреляш по невъоръжен човек, както и аз. Сега ще стана.

Палецът на Черити натисна едно почти незабележимо копче на автоматичния пистолет и на черната кожа, която обгръщаше дясното коляно на Скудър, се появи кървавочервена точка с големината на монета. Лазерният търсач едва чуто, но остро писукаше.

— Искаш ли да ти пратя един куршум там? — попита Черити. — Нищо не ми струва.

Скудър се поколеба. За първи път, откакто тя го познаваше, той изглеждаше неуверен.

— Нищо няма да ми струва след това собственоръчно да те кача отново на дървото, за да не те изядат вълците, Скудър — сериозно каза Черити. — Но ще натисна спусъка дори само да се закашляш.

Почти цяла минута Скудър наблюдава червената точка на коляното си, преди да я погледне.

— Нямаш никакви шансове — тихо каза той. — Повярвай ми, ти няма да оцелееш и един ден тук навън.

— Ще направя, каквото е по силите ми — спокойно отвърна Черити. — А сега легни. По корем и с разтворени ръце и крака.

Скудър се поколеба, но после започна — много бавно — да изпълнява заповедта на Черити. Но той не довърши движението си. Внезапно той замръзна на мястото си. Очите му се разшириха, когато погледът му се спря на нещо зад нея.

Черити въздъхна.

— Не се надявай, че ще се хвана на този номер, Скудър — каза тя. — Беше стар още когато се родих. А това беше преди много време.

— Не е номер. — Устните на Скудър се свиха до тясна, почти безкръвна ивица. — По дяволите, ще ми се да беше — прошепна той.

Черити се поколеба. Или Скудър беше най добрият актьор, когото някога беше срещала или изразът на панически ужас, изписан на лицето му, беше истински. Но в никакъв случай тя не искаше да се обръща.

Естествено, въпреки това го направи.

Не — не беше номер. Вече не бяха сами, повече от дузина мъже и жени в прилепнали светлосини униформи образуваха широк полукръг около нея и Скудър. Униформите им поразително приличаха на нейната. А оръжията, които държаха в ръцете си, без съмнение бяха лазерни пушки. Кожата на тези дузина мъже и жени беше много бледа. Нямаше съмнение — бяха открили подземните. И те бяха много повече от легенда. С въздишка на облекчение Черити отпусна оръжието и пристъпи към униформените.

И не й остана време да съжали за движението си.

Един от дванайсетте лазера изпусна тънка яркочервена мълния, от която тя изгуби съзнание.

Червената точка в горната третина на екрана на търсача не бе помръдвала през последния половин час. После, преди няколко минути, потрепвайки, се бе преместила, но само едва забележимо, за да замръзне отново на едно място. Оттогава бе точно така, сякаш се отдалечаваше от обхвата на търсача, яркостта й постепенно отслабваше, при това без да се отклони нито на десети от милиметъра от мястото си.

Всеки друг на мястото на Раул би се смутил, ако не и уплашил от този феномен. Не и Раул. Той хладно регистрира странното поведение на точката, опита се да направи заключение и да прецени различните възможни обяснения.

Чу стъпки, бързо скри търсача под ризата си и стана. Барт приближаваше към него. И той като всички останали изглеждаше много нервен. В лявата си ръка държеше пушката, а дясната, омотана в мръсна превръзка, висеше в примка на гърдите му — малък спомен от глутницата вълци, на които се бяха натъкнали преди час. Бяха загубили трима души, а почти цяла дузина бяха по-леко или по-тежко ранени, преди да успеят да прогонят зверовете.