Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Някъде зад нея се чу шум и главата на скакалеца се извъртя с абсурдно движение. Челюстите му нервно потръпнаха.

Отново някъде зад нея се чу този шум и този път тя го определи като топуркане на тежки, меки лапи, което постепенно се приближаваше. Нещо отзад се промъкваше към нея и тогава — и тогава всичко стана дяволски бързо. Отекна пронизителен, яростен вой и изведнъж едно сиво, масивно нещо прелетя покрай главата на Черити и като космата топка се удари в бронираната гръд на гигантското насекомо, което светкавично се бе изправило на задните си крака. На лунната светлина Черити видя да проблясват ослепително бели, големи колкото кутре зъби. Сивото същество проби хитиновата броня ма скакалеца.

Вълци, невярващо помисли Черити. Тогава… това бяха вълци! Почти една дузина от огромните, подобни на кучета, създания се нахвърлиха с вой върху скакалеца. Но гигантското насекомо се бранеше с цялата убийствена сила на титаническото си тяло. Черити видя как шипките му вихрено се размахваха като смъртоносни рогови боздугани; един от вълците изквича от болка, а от мрака изникваха още и още от сивите ловци. Те сякаш не се впечатляваха ни най-малко от огромната сила на противника си. Крачка по крачка отстъпваше назад, докато гигантският скакалец отчаяно се бранеше от сивата глутница.

Тя внимателно се извърна — и в последния момент сподави вика си.

Беше само на две или три крачки от края на гората; но със същия успех можеха да бъдат две или три мили, или пък две светлинни години — защото между нея и спасителните дървета стоеше един внушителен, сивочерен вълк, който я гледаше с пламтящи очи. Той не помръдваше, но ъгълчетата на устата му бяха заплашително присвити назад, като оголваха ужасни зъби, а от гърдите му се надигаше заплашително ръмжене.

— Не мърдай!

Гласът идваше някъде от мрака. С последни сили Черити потисна уплахата си: всяко помръдване би могло да предизвика вълка да нападне.

— Не мърдай — повтори гласът. — Все едно какво ще се случи.

Ушите на вълка помръднаха, но въпреки всичко той не я изпусна от поглед дори за секунда. Той сякаш инстинктивно усети опасността, която се приближаваше отзад. Но той виждаше и плячката, която стоеше пред него.

Храсталакът с шумолене се разтвори и оттам се появи един двуметров гигант. Вълкът пронизително изръмжа и се обърна, но просто закъсня с един миг.

Томахавката на Скудър улучи черепа му със смъртоносна прецизност и го разцепи.

— Сега да изчезваме! — Хищникът грубо я хвана за ръката и просто я повлече със себе си; тъкмо навреме, както тя успя да забележи с поглед през рамо. Скакалецът беше паднал на земята под напора на глутницата вълци, които в този момент тъкмо го разкъсваха на парчета, но няколко от вълците бяха забелязали Скудър и нея и се запътиха към тях.

Те достигнаха края на гората и се спасиха от вълците така, както хората се спасяваха от един милион години. С огромни крачки Скудър се насочи към едно дърво, без да се церемони, хвана Черити за хълбоците и просто я подхвърли нагоре. Тя инстинктивно се хвана за един клон и трескаво се измъкна нагоре, докато Скудър подскочи с протегнати ръце — и не успя да се хване.

Той изкрещя, падна метър и половина надолу и ругаейки, отново се изправи на крака. Вълците приближаваха; два, три, почти половин дузина сиви сенки. Черити ужасено изкрещя. Но Скудър успя. Той не се опита отново да подскочи към клона, а се изкатери с невероятна бързина нагоре по ствола, докато вълците се опитваха да се нахвърлят върху него.

— Скудър — тук! — Черити се наведе напред, задържа се с едната ръка за клона и протегна другата на Скудър. С нечовешко усилие го изтегли нагоре при себе си. И тогава той беше онзи, който трябваше да я задържи, защото тя почти падна от изтощение.

В продължение на няколко секунди тя просто седеше задъхано, докато осъзнае, че Скудър все още я държи. Ядосано се освободи от прегръдката му и го отблъсна от себе си. Скудър се засмя.

— Ако очакваш сега да ти благодаря, значи си се заблудил — ядосано каза тя.

Скудър се усмихна още по-широко, но не каза нищо. А това още повече вбеси Черити. Тя ядосано погледна надолу. Вълците бяха наобиколили дървото и с вой подскачаха нагоре по гладкия ствол. Пристигаха все повече и повече. Очевидно глутницата бързо се беше справила със скакалеца.

— Разминахме се на косъм — тихо каза Черити.

Скудър се засмя.

— Впрочем скакалецът беше напълно безобиден — развеселено каза той. — Те са тревопасни. Стават опасни само ако трябва да се отбраняват.