Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Черити го изгледа гневно. В същото време изпита непреодолимото желание сама да си удари плесница. Особено след като Скудър продължи със същия тон:

— Беше доста лекомислено от твоя страна да тръгнеш сама и невъоръжена из тази местност, не намираш ли? Нямаше да си първата, изядена от вълци. От доста време бяха по следите ти.

— Както и ти?

Скудър поклати глава.

— Не. Аз проследих вълците. Но още преди един час знаех къде си.

— Защо тогава просто не изчака да ме довършат? — попита Черити. Всъщност беше повече ядосана на себе си, отколкото на Скудър. Той беше прав — беше повече от лекомислено от нейна страна просто да избяга в един свят, за който знаеше малко повече от това, че спокойно може да гледа на повечето от обитателите му като на врагове.

— Трябва да те предам жива — напомни й Скудър. Той поклати глава. — Къде изобщо искаше да отидеш? На сто мили наоколо няма нищо, заради което да си заслужава да избягаш.

Черити предпочете да не отговаря на този въпрос и отново погледна надолу към вълците. Животните започваха да губят търпение. С въпросителен жест Черити посочи към автоматичния пистолет — нейния автоматичен пистолет, както тя ядосано забеляза, — който беше пъхнат в колана на Скудър.

— Защо не гръмнеш няколко от тях? — попита тя. — Може би тогава другите ще изчезнат. Нямам желание да нощувам на това дърво.

Скудър поклати глава.

— Защо да стрелям по тях? — сериозно попита той. — Няма да ни направят нищо. И скоро ще си тръгнат.

Действително първите вълци, изглежда, започнаха да губят интерес към Черити и Скудър. От време на време още някой от сивите хищници подскачаше нагоре и се опитваше да се вкопчи в дървото, но животните сякаш постепенно започваха да разбират, че тази плячка им бе убегнала.

— Беше доста глупаво от твоя страна да бягаш — още веднъж каза Скудър. — Не, че аз не бих се опитал — но бих избрал друга посока, знаеш ли? Дори и ездачите не смеят да ходят в планините.

— Само храбрите хищници, така ли? — иронично попита Черити.

Скудър поклати глава.

— Дори и те не смеят — каза той. — Само когато трябва. Имаш късмет, че си още жива.

— Вече ти благодарих — дръзко каза Черити. — Нали?

— Не се опитвай друг път — каза Скудър, без да се засяга. — Не знам дали ще мога всеки път да идвам, за да те спасявам. Тук има по-страшни неща от вълците.

Черити не каза нищо повече. Вместо отново да говори с него, тя погледна надолу.

Вълците действително бавно се оттегляха; най-напред поотделно, после на по-малки и по-големи групи, които изчезваха в храсталаците на север, докато под дървото остана само едно единствено животно, което седеше запъхтяно и с изплезен език като куче, преди накрая също да си тръгне.

Въпреки това минаха повече от десет минути, преди Скудър да скочи долу. С енергично движение той се залюля настрани, за миг увисна като гимнастик на клона и накрая се спусна надолу. Почти противно на волята си Черити трябваше да се възхити от силата и гъвкавостта на движенията му. Той падна, светкавично се претърколи през рамо и отново се изправи на крака; в същото време измъкна брадвичката от колана си — не огнестрелното оръжие, както Черити много добре забеляза.

Никой не го нападна. От храстите не се появиха вълци, нито други чудовища и след малко той се надигна и протегна ръце към нея.

— Скачай! — каза той.

Черити наистина скочи. Но не падна в ръцете му, както той може би очакваше, а се завъртя около оста си, приземи се недалеч от него, претърколи се през рамо — и нападна без предупреждение. Стъпалото й описа съвършен полукръг и улучи бедрата му със сила, три пъти по-голяма от тази на юмручен удар.

Този удар или би убил, или би направил неспособни да се бият повечето мъже, още повече Скудър беше толкова изненадан, че дори не се опита да го избегне. Но той не падна, а само политна две-три крачки назад с разперени ръце и отново се съвзе. Той замаяно поклати глава.

Черити незабавно продължи. Тя се отблъсна с всичка сила, извъртя се във въздуха и го ритна с два крака в гърдите. И този път той падна, тежко и без да издаде звук.

Но още в същия миг отново се изправи на крака. Черити нанесе саблен удар по врата му и в същото време се опита да забие коляно между краката му, но той отби ударите й почти артистично и в отговор й зашлеви звучен шамар, от който тя политна назад.

Но тогава той направи грешка, като отново я подцени. Черити не се опита да се измъкне или да го задържи. Тъкмо напротив — тя хвана протегнатите му ръце, стисна ги с всичка сила и същевременно се отпусна назад. С вик от изненада Скудър се блъсна в неочаквано вдигнатото й коляно, изведнъж сякаш изпадна в безтегловност и прелетя два-три метра във въздуха, размахвайки диво ръце.