Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

— Сега бързо! — прошепна той. — Вниманието им е отклонено, но Скудър и останалите сигурно ще се върнат веднага. Тихо!

Черити кимна, но съсредоточено гледаше към огъня.

— Сега изчезвам — прошепна в ухото й Гурк. — Дай ми един миг преднина. Ще си разчистим сметките, когато се видим отново.

— Да си разчистим сметките? — недоумяващо повтори Черити. — Как така? Какво искаш да кажеш?

Гурк тихо се засмя.

— Не се тревожи. Имаш неограничен кредит при мен.

— Чакай! — припряно каза Черити. — Ти…

Но Гурк вече изобщо не я слушаше. Още една-две секунди тя чуваше стъпките му, после и те заглъхнаха; джуджето беше изчезнало така безшумно, както се бе появило.

А когато тя обърна глава, за да погледне за него, Нет също бе изчезнала.

Черити също решително скочи и се измъкна оттам в мрака на нощта.

Раул свали далекогледа и му го върна, но бързо поклати глава, когато Скудър се приготви да го вдигне пред очите си.

— Вече няма никакъв смисъл — полугласно каза той. — Тя изчезна между скалите. Някъде там горе. — Ръката му направи неопределено движение в тъмнината.

— А Кинк?

— Мъртъв е — сухо каза Раул. След известно време добави: — Но и ти също го искаше, нали?

Скудър не беше сигурен, но му се струваше, че е доловил нещо като упрек в думите на Раул.

— Не — грубо отвърна той, докато се питаше дали Раул не е прав. — Но не бих могъл да кажа, че ще ми се пръсне сърцето.

Раул го погледна и макар че Скудър не гледаше в неговата посока, а се опитваше да проникне в тъмнината, където бе изчезнала Леърд, той усети погледа му като неприятно докосване.

— Някой ден твоето чувство за справедливост ще ти счупи врата — мрачно пророкува той.

Скудър не отговори. Ако изобщо съжаляваше за нещо от това, което се бе случило, това беше обстоятелството, че той самият не бе прерязал гърлото на Кинк. Освен това имаха по-важна работа от това да си блъскат главата за съдбата на един психопат, който през живота си беше убил повече хора от въшките по главата си.

— Какво става с момичето?

— Пустинничката? — Раул сви рамене. — Както изглежда, е избягала в противоположна посока. Двете не бяха най-близки приятелки.

Той се усмихна, бръкна под елека си и извади една плоска черна кутия. На предната й страна светна едно матовозелено око, голямо колкото монета, когато той натисна един бутон. По миниатюрния екран започна да се движи една малка червена точица. Много бавно и все още не много далеч от центъра.

Известно време Скудър замислено наблюдава търсача, после, когато Раул му подаде уреда, поклати глава. Мразеше техниката на мороните, както и тях самите. Освен това знаеше други средства и пътища за откриването на една следа.

— Още не — каза той. — Дайте й един час преднина. Момчетата трябва да вдигнат малко шум, за да я накарат да мисли, че я търсим.

Раул безмълвно кимна, прибра търсача и понечи да се обърне, но Скудър го задържа.

— Барт и няколко момчета да върнат момичето — заповяда той. — Но предпазливо. Искам я жива и без наранявания. И ми доведете това проклето джудже.

— Също жив и без наранявания? — попита Раул.

Скудър отговори след известно време.

— Жив — каза той.

Нощта беше като черна стена, в която беше потънала. През първите десет минути тя просто тичаше, слепешком и почти безцелно, през гъсталаци и сухи клони. Черити изобщо не осъзнаваше напълно, че по такъв начин рано или късно най-вероятно щеше да се озове в действителна теснина. За минути я обхвана паника; беше истинско щастие, че през това време не се уби или не се втурна в ръцете на хищниците. Но най-накрая разумното мислене отново пое контрола над действията й. Тя затича по-бавно, опита се да се ориентира — намерение, от което скоро се отказа — и накрая, се спря, за да се ослуша. В първия момент чуваше само ударите на собственото си сърце и собственото си шумно дишане, но след известно време започна да различава и други шумове — воя на вятъра, тук и там приглушено пращене, което издаваше, че не е единственото живо същество в тази пустош и съвсем тихо гласовете на хищниците.

Тя внимателно се огледа, недалеч откри една скала, която се издигаше като самотна наблюдателна кула в равнината и се запъти нататък.

Но едва изминала няколко метра, тя спря. Това, което на бледата лунна светлина й се бе сторило скала, в действителност се оказа покрита с мъх развалина.

Без да забележи, тя през цялото време бе бягала през развалини: черни купчини камъни блестяха на лунната светлина, стари стоманени колони пробождаха нощното небе. Това беше разрушен град — град, който може би бе познавала.