Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

— Наистина ли не знаеш? — попита той. — Откъде идваш? От Луната?

— Може би. — Черити сви рамене и изгледа пренебрежително Скудър. — Защо не се престориш, че вярваш, че наистина идвам оттам и не ми отговориш на няколко въпроса? Може би — добави тя, отново свивайки рамене — тогава и аз ще отговоря на твоите.

Скудър въздъхна. Но за нейна изненада той неочаквано кимна.

— Добре — защо не? Не зная кой е Даниел. — Той направи безпомощен жест, когато Черити го погледна невярващо. — Никога не съм го срещал — продължи той. — Той е нашият човек за връзка. Но аз никога не съм виждал лицето му. Никой не го е виждал.

— Човек за връзка. С кого?

— С господарите от Морони — с готовност отвърна Скудър. — Не зная дали той е човек, или е един от тях. Ездачите са под негово командване.

— Вие също.

— Не. — Отговорът дойде толкова остро, че Черити почувства, че е улучила чувствителна точка. А Скудър също видя, че тя е забелязала това. Той се усмихна смутено. — Не — още веднъж каза той. — Ние не се подчиняваме на никого. Той… върти търговия с нас, ако искаш, така го наречи. Ние малко се грижим в нашата област всичко да върви по обичайния си ред, а той… — Той се замисли за момент. — Това, от което човек има нужда — каза той накрая. — Гориво, резервни части… ние сме много.

Това не беше цялата истина. Черити ясно усещаше, че Скудър премълчава нещо съществено. Но едва ли имаше някакъв смисъл да пита. И без това Скудър като че ли беше казал вече повече, отколкото всъщност трябваше.

— Какви сте вие? — попита тя. — Нещо като частна ударна сила на този Даниел?

Скудър се престори, че не е чул обидната интонация, с която беше зададен този въпрос. Той почти невъзмутимо поклати глава.

— Ние сме свободни — каза той. — Никой не ни казва какво трябва да правим. Откъде идваш, Леърд? От Юга?

Естествено, тя не отговори, но този път Скудър сякаш прие мълчанието й за потвърждение, защото той продължи непосредствено:

— Знам, че онези глупаци там ни презират. Но знаеш ли, Леърд, можем да минем без тях и техните фамозни градове, и тяхната така наречена цивилизация. Цената, която заплащат за тях, е прекалено висока.

— Градове? Черити не успя напълно да прикрие изненадата си. И облекчението. Все пак думите на Скудър доказваха, че не навсякъде на Земята е толкова зле, както в този пущинак.

— За каква цена говориш? — попита тя мимоходом.

Скудър изпръхтя.

— Робството — гневно отвърна той. — О, знам, че не искате да повярвате, но то не е нищо друго. Ние… — Той замълча, за момент я погледна почти невярващо и после разтегна устни в тънка усмивка на възхищение. — Ти не идваш от Юга.

— Не — каза Черити. — И никога не съм го твърдяла.

Скудър поклати глава с въздишка.

— Ти…

Една фигура в черни кожени дрехи пристъпи зад Скудър и се наведе над него. Черити не разбра какво каза хищникът, но, изглежда, не беше нещо, което да зарадва Скудър, защото на лицето му се изписа очевидна тревога. Няколко секунди той мълчаливо слушаше мъжа, после кимна, стана с енергично движение и със съжаление погледна към Черити.

— Ще трябва да продължим разговора си по-късно — каза той. — Раул ще те върне обратно.

Черити също стана и беше почти изненадана, че се чувстваше отпочинала.

— Никакви въпроси?

Скудър се усмихна.

— И без това нямаше да отговориш, нали? А въпросите, които ти зададе, бяха много интересни. — Той се усмихна още по-широко, когато забеляза изумлението й, даде знак на Раул и проследи с поглед как заместникът му се изправи и с мъка закуцука към нея. Черити със сарказъм си помисли, че двамата щяха да представляват чудна гледка, когато преминат с куцукане през лагера, подкрепяйки се взаимно.

Дясната ръка на Нет беше отвързана, когато Черити се върна при нея, а непосредствено до нея стоеше малка очукана метална паница с вода; на ръба й — парче печено месо, а върху него парче хляб. Но Нет изобщо не се канеше да посегне към тях, макар че трябва да беше гладна колкото Черити.

Раул отново я завърза, но далеч не толкова здраво като първия път. Той дори се усмихна извинително, когато се изправи, но после се обърна припряно и с куцукане се отдалечи. Черити го проследи с поглед. Колкото повече го гледаше, толкова повече се убеждаваше, че той действително беше мъжът, когото бе простреляла — и толкова по-невъзможна й се струваше тази мисъл.

Тя въздъхна, обърна глава и погледна към Нет. Пустинничката й отвърна с изпълнен с омраза поглед.