Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

— Какво… какво означава това…? — неразбиращо попита той.

— Срещнахме се по средата на пътя — прекъсна го Раул, с тон, който го разтревожи повече от вида на самия ездач. — Трябва да ти предам нещо.

— Да ми предадеш? — Скудър смутено погледна първо него, после ездача-морони. — От кого?

— От Даниел.

Когато се събуди, лявата половина на тялото й беше все така безчувствена. Беше нощ и тя лежеше до разпален огън, който осветяваше гол пейзаж, състоящ се от скали и храсти. Не само ударът беше причина толкова задълго да загуби съзнание. В устата и носа си усещаше противен вкус, който издаваше, че освен брадвичка, Скудър носеше със себе си и шише с хлороформ.

Черити се опита да се раздвижи, но не успя. Ръцете и краката й бяха завързани и дори да беше успяла да развърже въжетата, едва ли би стигнала далеч: около нея навсякъде гъмжеше от хищници. Тя видя най-малко двайсет от тези авантюристично облечени фигури, които седяха край огъня или се движеха насам-натам в тъмнината.

Къде беше? Не можеше да види кой знае колко около себе си. Откри няколко мотоциклета — проблясващи черни сенки в мрака, — внушителните очертания на скали и тук-там някой храст. Вече не се намираше в равнината, но това беше всичко, което можеше да каже със сигурност.

И тя не беше единствената пленница. На по-малко от метър и половина от нея седеше друга фигура, завързана полуизправена за дървото; беше по-слаба от нея и с късо подстригани тъмни коси — Нет. Черити напразно се оглеждаше за останалите пустинници. В непосредствена близост до нея се намираше един-единствен хищник, който седеше с кръстосани крака, обърнал гръб и както изглежда, дремеше.

Черити се опита да се обърне. Рамото я болеше и макар че болката беше поносима, трябваше да събере цялата си смелост, за да завърти главата си и да се огледа. Но това, което видя, я успокои. Очевидно не беше ранена.

— Не си изгубила много — каза един глас над нея.

Скудър.

Черити погледна нагоре, взря се за момент в лицето на Скудър и се запита откъде е дошъл. Не го беше чула; изглежда, че въпреки исполинския си ръст, умееше да се движи безшумно като котка.

Той издържа на погледа й няколко секунди, после се усмихна, приклекна и протегна ръка към нея, но после отново я отдръпна, без да я е докоснал.

— Много ли боли?

— Не — отвърна Черити. Скудър я смущаваше; и не само той, но като че ли още повече собствената й реакция при вида му. Би трябвало да бъде ядосана, наместо това обаче тя разглеждаше водача на хищниците с любопитство, което изненадваше и нея самата. С движение на главата тя посочи брадвичката, която отново висеше на колана на Скудър. Сега тя за първи път видя, че става дума за истинска индианска томахавка. В света, в който тя се бе родила и израсла, това оръжие сигурно би струвало цяло състояние. — Ти можеш да си служиш с това нещо — каза тя. И почти против волята си се чу да добавя: — Всичко изглежда така, сякаш съм имала късмет. Ако се беше прицелил малко по-добре, сега сигурно щях да съм мъртва.

— Да. — Отговорът й сякаш развесели Скудър. — Но също и ако се бях прицелил по-лошо.

При всеки друг тя би сметнала тези думи за чисто самохвалство; на него повярва.

— Откъде знаеше в каква посока ще скоча?

Скудър направи неопределен жест.

— Опит. Ти беше в паника. Хората, които реагират в паника, почти винаги бягат в една и съща посока: надясно, напред и надолу.

Черити кимна с уважение. Постепенно започваше да разбира защо точно този мъж бе станал водач на хищниците. И реши никога повече да не го подценява.

— Какво искаш? — попита тя.

Скудър не отговори веднага, а я погледна пак по онзи странен начин. Той се усмихна, но така, че тя потрепери.

— Не зная — каза той накрая. — Може би просто да поговоря с теб. Аз… бих искал да зная коя е тази жена, заради която Даниел мобилизира цяла армия.

— Дори не зная кой е този Даниел — промърмори Черити. — Още по-малко какво иска от мен.

— Гладна ли си? — попита Скудър.

Черити кимна, макар че всъщност й се искаше да откаже.

Известно време той я наблюдава настойчиво, но не недружелюбно, после с плавно движение отново се изправи.

— Обещаваш ли, че няма да правиш глупости, ако те отвържа?

Черити отново кимна и Скудър, без да каже нито дума повече, извади ножа си и сряза въжетата. Черити се опита да стане, но силите не й достигнаха. От въжетата лявата ръка и левият крак бяха изтръпнали.

— Ами тя? — Черити посочи към Нет, която беше проследила разговора внимателно и с каменно лице. Скудър решително поклати глава.