Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

— Какво ще правим с пустинничката? — попита Кинк. За момент Скудър замислено погледна към Нет, която — сега отново с вързани ръце и крака — седеше малко встрани и гледаше ту него, ту Кинк с очи, в които се четеше смесица от панически ужас и неприкрито желание да убива.

— Ще я вземем — каза той след кратък размисъл. — Сигурно има още нещо, което би могла да ни разкаже.

Кинк сякаш се канеше да възрази, но после с едва забележимо кимване се отказа и заби поглед в земята.

— Искаш да кажеш нещо? — остро попита Скудър.

— Тя уби Ден — колебливо отвърна Кинк.

— Ах? — коварно възкликна Скудър. — Тя ли го казва?

— Не — призна Кинк. — Обаче аз го зная. Ти също. Беше машината на Гарт, нали и…

— Ако е така — остро го прекъсна Скудър, — тогава ще го научим достатъчно рано. Ще я вземем. И ти няма да я докосваш, ясно ли е? Впрочем, какво става с момчето? — допълни той, преди Кинк да успее отново да възрази. — Открихте ли го?

Кинк сведе още по-ниско поглед и поклати глава.

— Беше прекалено бърз — призна той. — Но, ако ти искаш, ще го хвана. Пеша той няма никакъв шанс.

— Идиот — невъзмутимо каза Скудър. Той извади радиопредавателя от колана си и го сложи в ръката на Кинк. — Опитай се да се свържеш с някого от останалите. Не се чувствам особено добре тук навън, защото не съм сигурен дали в следващия миг тук няма да се появи цяла армия жадни за мъст пустинници.

Кинк взе радиопредавателя и тръгна. Опасенията на Скудър в никакъв случай не бяха неоснователни. Един от пустинниците се беше измъкнал и може би действително щеше да успее да доведе помощ отнякъде.

Той се обърна с въздишка, взе пушката на Черити, за да я преметне през рамо и после отново отиде до своята припаднала пленница. Въпреки кървавата драскотина на челото, тя изглеждаше странно спокойна; изглеждаше почти като заспала. А лицето й изглеждаше…

Скудър не можеше да си обясни какви чувства всъщност предизвикваше в него видът й. Беше смутен. Тя беше симпатична жена — не красива, но много симпатична, някак почти по момичешки, макар че трябва да беше по-възрастна от него. И въпреки това на лицето й беше изписана някаква особена строгост. Коя беше тя? И защо беше толкова важна, че Даниел използваше цялата си власт, за да я залови?

Той почти съжали, че беше заповядал на Кинк да я упои. Имаше толкова много неща, за които му се искаше да я пита.

Кинк не откри никого с радиопредавателя, което не изненада особено Скудър; малките уоки-токита, които Даниел им бе предоставил, нито имаха голям обхват, нито пък бяха особено надеждни. Но половин час по-късно една от другите групи сама се появи и Скудър отново се почувства малко по-уверен.

Около един час преди обяд те потеглиха, макар че може би щеше да бъде по-разумно да дочакат Раул и камиона; машините бяха претоварени, а трите неподвижни тела, които трябваше да карат, не облекчаваха нещата. Бяха пътували около час, когато водачът на групата изведнъж намали и най-накрая спря. Колоната също спря тромаво, само Скудър докара машината си до първия хищник и го погледна въпросително.

— Какво става?

Мъжът вдигна ръка и посочи на север. Скудър проследи движението — и потръпна от ужас.

На известно разстояние от тях се движеше причудлива сянка, но Скудър веднага разбра за какво ставаше дума.

— Ездач? — промърмори той смутено и разтревожено в същото време. — По дяволите, какво означава това?

Огромният бръмбар приближаваше дяволски бързо, той се движеше право към мотоциклетния конвой. Скудър даде знак на останалите да загасят моторите. Той самият слезе от машината си и тръгна към ездача.

След по-малко от пет минути черният силует се превърна в лъскаво насекомо с размерите на слон. Скудър трябваше с всички сили да се овладее, за да не отстъпи съвсем инстинктивно назад, когато ездачът пристъпи към него. Макар че беше свикнал с близостта им, видът на гигантските ездитни насекоми го ужасяваше, както и през първия ден.

С неописуема неприязън Скудър погледна нагоре към ездача, който седеше на тила на бръмбара. Зад тънката, четириръка фигура се изправи друга, много по-едра, която обаче също полагаше много усилия да се задържи върху гладката хитинова броня.

Скудър изненадано потръпна, когато позна кой е.

— Раул!?

Ездачът пристъпи още напред, с рязко движение спря и за момент го огледа със своите грамадни тъмночервени фасетъчни очи: поглед, който накара Скудър да потрепери. Две-три безкрайни секунди гигантската глава със смъртоносни челюсти се полюшваше пред лицето му, после огромната твар се премести малко настрани и същевременно подгъна двата чифта предни крака, за да даде възможност на ездача си да слезе по-лесно. Ездачът — морони продължи да седи неподвижно, обаче Раул с облекчение въздъхна и се спусна надолу по гърба на огромния бръмбар и закуцука към него. Нещо в това куцукане събуди недоверието на Скудър. Изглеждаше неестествено, сякаш раната на Раул отдавна е била излекувана. Но това, разбира се, беше невъзможно. Скудър отпъди тази мисъл.