Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

— Идват — каза Барт. Той посочи с дулото на пушката към скалите, където един от мъжете стоеше на пост. Още преди доста време Раул беше чул мотоциклетите, които трудно напредваха по полуразрушения път.

— Да предупредя ли момчетата? — попита Барт. — Можем да потеглим веднага. — Той прибави със смутена усмивка. — Може би е по-добре да не оставаме тук прекалено дълго.

Раул се замисли за момент. После поклати глава.

— Не — каза той. — Ще изчакаме, докато се развидели.

— Скудър доста се забави — отбеляза Барт. — Би трябвало да го потърсим. Аз… аз започвам да се притеснявам за него.

— Няма защо да се тревожиш — студено каза Раул. — Ще изчакаме.

Барт изглеждаше смаян. Но, естествено, не се осмели да възрази отново.

Този път не се събуди сама — някой се опитваше да я свести с плесници, не особено силни, но от доста дълго време. Черити изстена. „Защо тези идиоти не действаха по старомодния начин? — ядосано си помисли тя. — Една кофа вода щеше да свърши същата работа!“

Гневът мобилизира нови сили в нея. Тя отвори очи, инстинктивно се опита да вдигне ръка пред лицето си и установи, че е завързана.

Ръката плесна за последен път лицето й, после притежателят й, изглежда, най-после забеляза, че е будна и отстъпи крачка назад.

Черити не беше сигурна — но поне вярваше, че познава това лице: беше от хората, с които Скудър и тя се бяха срещнали отвън, на склона. Вече се намираха не на открито, а в едно малко, боядисано в бяло помещение, осветено от студената светлина на няколко неонови лампи. Лицето над нея беше бледо, а на ярката светлина изглеждаше още по-бледо, отколкото и бездруго беше. Ако очите се очертаеха с черно и отдолу му се нарисуваше една сълза, това лице щеше да заприлича на маска на Пиеро.

— Можете да престанете с плесниците — каза тя накрая.

— Дръж си устата — отвърна мъжът. — Ще говориш само когато те питат.

— По заповед — каза Черити, което незабавно предизвика нова плесница. Страните й пламтяха, но тя потисна болката и само впери поглед в мъжа с бледото лице.

Той не беше единственият обитател на дълбините, който се намираше в помещението. Черити лежеше върху нещо като походно легло, за което беше завързана, като можеше да движи само главата си. От другата страна, на по-малко от три метра разстояние, имаше второ такова легло, върху което беше завързан човек, облечен в дрехи от черна кожа. Двама души в светлосини униформи на НАСА стояха небрежно облегнати на стената до него, а други двама бяха застанали до леглото на Черити. Значи петима, ако броеше и мъжа, който я беше събудил. Доста хора, като се има предвид, че бяха завързани.

— Коя си ти? — попита мъжът с бледото лице. Гласът му звучеше остро, сякаш не беше свикнал да задава два пъти един и същ въпрос.

— Името ми е Леърд — каза тя. — Капитан Черити Леърд от Космическите сили на Съединените щати. — Тя посочи с глава униформата му и с усмивка добави. — Ние сме от един и същи кюп, приятелю.

Той направи учудена гримаса. Но, изглежда, нейният отговор го задоволяваше поне дотолкова, че да откаже да я зашлеви.

— Откъде идваш? — продължи той. — И откъде имаш тези дрехи?

— Защо не ме отвържеш и да поговорим на спокойствие за всичко! — попита тя. — Аз съм на ваша страна.

— Никой не е на наша страна — освен нас — отвърна мъжът. Според Черити, го каза със странна интонация. Много бързо и някак гузно, като нещо, което си бе повтарял достатъчно често, за да престане най-накрая да мисли за него. Той веднага смени темата и продължи, сочейки Скудър: — Какво общо имаш с този хищник?

— Нищо — отвърна Черити.

— Защо тогава бяхте заедно?

Този разпит постепенно започваше да я вбесява.

— Ако е убегнало от скъпоценното ви внимание — сърдито каза тя, — тъкмо се канех да се сбогувам с него, когато вие се появихте.

— Вие сте дошли тук заедно — упорстваше мъжът. — Защо?

— Не е вярно — намеси се Скудър. — Тя казва истината. Аз я последвах.

— Той се залепи за мен — потвърди Черити, докато смаяно гледаше към Скудър. Хищникът изглеждаше много сериозен. Не уплашен, а угрижен.

— Те лъжат, Марк — каза един от останалите. — Това е номер. Трябваше да ги застреляме и да ги оставим да нахранят вълците.

Марк кимна.

— Може би пак ще го направим — сериозно каза той, после отново се обърна към Черити. — Да се надяваме, че ще ни дадеш няколко много хубави отговора, Леърд. И така — откъде идваш и откъде имаш тази униформа?

Черити беззвучно въздъхна. Но може би най-доброто, което можеше да направи, беше да каже истината на Марк.