Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Слънцето се издигаше бързо и когато се приближиха, Черити видя, че това, което бе смятала за град, в действителност бе останки от град. За момент гледката обърка Черити, преди тя да разбере какво означава това. Тя помисли за синкаво-белия огън, който бе паднал от небето, малко преди тя да стигне бункера. Бяха ли достатъчни шестдесет години, за да намалее лъчението до поносима степен? Не бе сигурна.

— Скоро ще пристигнем — каза Раул, комуто не бе убегнало нейното безпокойство. — Тесни ли са ти оковите?

Той се опита да се усмихне, но бе твърде уморен за това.

Черити погледна окованите си китки и глезени и поклати глава, но не отговори, Не за първи път заместникът на Скудър се опитваше да поведе разговор с нея, но досега тя изобщо не бе реагирала. Тя не харесваше Раул и това неприемане далеч надхвърляше инстинктивната антипатия, която изпитваше към всички „хищници“. Страхуваше се от Раул, макар че той се отнасяше добре с нея и съжалението, с което я бе оковал във веригите, изглеждаше истинско.

„Хищникът“ се опита отново да каже нещо, но само вдигна рамене, когато Черити обърна демонстративно глава и продължи да гледа през прозореца. Тя не искаше да говори с Раул. Нито с него, нито с който и да било друг.

Градът се приближаваше бързо. Бе улучен от бомба. Руини и купища развалини оформяха гледката, която бе повече от ужасяваща. По някаква случайност само един самотен ръждясал стоманен стълб пробождаше нощното небе като предупредителен паметник.

Колоната намали ход и накрая се движеше почти със скоростта на пешеходец, след което достигна част от опожарения град, който донякъде създаваше впечатление за човешки живот. И тук повечето къщи представляваха изгорени развалини, но останките от коли и планините от отломки бяха разчистени и тук-таме зад някой затъмен прозорец гореше огън. Пред някои къщи бяха спрени мотоциклети.

Най-сетне Раул спря и отвори вратата, но не изключи двигателя.

Черити видя, че другите камиони продължиха нататък.

С няколко бързи крачки Раул заобиколи колата, отвори вратата откъм нейната страна и й направи знак да слиза. Едновременно с това той отстъпи крачка назад и сложи ръка върху пистолета, пъхнат в колана му.

Ако не бе толкова уморена, Черити щеше да се засмее. Тя почти нямаше сили да слезе от колата, но въпреки това не посмя да се хване за него. Изглежда, че Раул изпитваше значителен респект към нея.

— Къде ме водиш? — попита тя.

Не бе се надявала на отговор, но все пак го получи:

— При Скудър. Той вече чака.

Раул посочи с глава къщата, пред която бяха спрели. Бе триетажна постройка, която трябва да е била училище или административна сграда. Вратите и прозорците й бяха непокътнати.

„Палатът на Скудър“, помисли си тя подигравателно, но и с известен страх. Питаше се какво би могла да очаква.

Двама други „хищници“ застанаха до нея, когато влизаха в къщата, а трети зае мястото на Раул зад волана и подкара камиона. Черити се питаше потиснато дали отново ще види някога тези мъже и жени. Макар и да знаеше, че не е така, тя все още се упрекваше за онова, което се бе случило.

— Нататък — посочи с глава Раул една врата съвсем в края на коридора и направи подканващ жест. Черити закрачи малко по-бързо, изчака, докато вратата се отвори, и влезе наведена през ниския вход.

Тя не знаеше какво бе очаквала — някаква варварска тронна зала или може би килер, пълен с вехтории и плячка, ярки пъстри плакати и оръжие по стените, или може би дори група хора с татуирани гърди… нещо, което би подхождало на външния вид на „хищниците“. Но стаята, в която я въведе Раул, бе изненадващо безцветна и светла — една единствена гола маса, няколко евтини пластмасови стола в различни цветове, библиотека до стената и тясно легло, почти като нар. Тронната зала на Скудър приличаше повече на малко по-голяма манастирска килия.

Скудър я очакваше, но не беше сам. На три от пъстрите пластмасови столове седяха Найлс, Абн Ел Гурк и Нет. Погледите на Найлс и Гурк се рееха в празното пространство покрай Скудър, докато момичето ги гледаше, изпълнено със злоба. Черити преглътна забележката, която почти се бе изплъзнала от езика й. Все едно какво щеше да каже на Нет — това само би влошило още повече нещата.

Скудър посочи безмълвно един от столовете, изчака я да седне и я попита:

— Искаш ли нещо за пиене?

Черити не отговори, макар че умираше от жажда. След секунда Скудър вдигна рамене и също седна. Създаваше почти потискащо впечатление за нерешителност. Сякаш сега, когато всички те бяха в ръцете му, той не знаеше какво да прави с тях.