Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Стоун говореше много бързо, сякаш притиснат от недостиг на време.

— Аз ще дойда лично с планера и ще я посрещна. До утре.

Черити видя как той протегна ръка, сякаш искаше да изключи радиостанцията.

— Почакай! — каза нервно Скудър.

Стоун погледна нетърпеливо.

— Какво още има?

Скудър се колебаеше.

— Ние… намерихме подземните — отвърна той.

— Знам — каза неохотно Стоун. — И?

— Пленниците — отговори Скудър. — Какво да правим с тях? Много са, за да ги задържим тук.

— Пленници? — Стоун сбръчка гневно чело. — Взели сте пленници? Това… не беше предвидено.

— Те се предадоха — обясни Скудър. — Почти без борба. Нямаха никакъв шанс и го знаеха.

Стоун помисли за момент, а после сви рамене.

— Убийте ги — каза той.

Черити едва потисна гневния си вик. Скудър също бе явно смутен.

— Не… не говориш сериозно, нали Даниел? — запъна се той. — Те са над четири…

— Разбра ли заповедта ми? — прекъсна го хладно Стоун.

Скудър се вцепени и нещо в очите му угасна. А после кимна. Движението беше отсечено като на кукла, водена на конци.

— Да — каза той. — Разбрах.

Стоун кимна. Екранът угасна.

Черити беше сама със Скудър в голямата, почти празна стая, която му служеше като спалня и всекидневна. Нет, джуджето и Найлс бяха отведени незнайно накъде, а след известно време бе заминал и Раул, след като напразно се бе опитал три пъти да заговори Скудър и бе очаквал напразно отговор. Никой освен Черити не знаеше още за заповедта за убийството, дадена от Стоун, но Раул би трябвало да е твърде глупав, за да не усети, че се бе случило нещо, което бе потресло Скудър до дълбините на душата му. Бяха яли почти без да си говорят, а погледът на Скудър все още се рееше в празното пространство. Черити прочете в очите му такъв ужас, сякаш бе погледнал направо в ада.

— Какво ще правиш? — попита тихо тя.

Когато я погледна, Скудър бе побледнял.

Черити усети колко е мъчително за него да реагира на въпроса й.

— Не може да го е казал сериозно — измърмори той. — Той… той не може да иска от мен да направя това.

— Напротив — прошепна Черити. — Може. Стоун е побъркан.

Скудър преглътна мъчително. Ръцете му трепереха.

— Ти го познаваш?

— Да — отговори Черити и веднага се поправи, — тоест не. Познавах го, но то… бе много отдавна. Онзи Стоун, когото познавах, беше друг.

— И той идва от същия свят, откъдето си и ти, нали? — попита Скудър.

— Бяхме заедно, когато бункерът бе нападнат — отвърна тя. — Негова бе идеята да бъдем приспани в хладилната камера. Аз изобщо не го исках. Той ме принуди.

— Значи тогава всичко, което старецът разказа, е истина?

— Найлс ли? — кимна Черити. — Естествено. Светът не е бил винаги такъв, какъвто го познаваш.

Тя се усмихна тъжно, облегна се назад в неудобния пластмасов стол и го погледна замислено. През прозореца нахлуваше жълта слънчева светлина, на фона на която профилът му изпъкваше остро и ясно.

Внезапно тя се запита как така не бе забелязала веднага какъв е той.

— Ти не трябва да работиш за тях, Скудър — каза тя. — Точно ти не трябва.

— Така ли? — погледна я той.

— Ти си инди… хопи — коригира се тя. — Тази страна тук някога ви е принадлежала. Било е отдавна, но все пак навремето един народ е властвал тук.

— Докато са дошли белите и са ни изгонили, да — каза грубо Скудър. — Зная тези истории. Баща ми ги е разказвал много често.

Той направи гримаса и продължи:

— А после са дошли мороните и са прогонили вас. Каква е разликата?

— Може би няма разлика — призна Черити, — но ние поне бяхме хора. И ние сме… станахме приятели. Било е необходимо много време, но накрая нашите два народа се превърнаха в един.

— Така ли? — попита горчиво Скудър. — Така ли е? Баща ми беше на друго мнение.

— А може би е бил прав — каза Черити. Самата тя бе малко изненадана от лекотата, с която изрече тези думи. Но това не й попречи да добави: — Може би трябваше да изминат още двеста години, докато започнем да се възприемаме и уважаваме взаимно, но бяхме на верен път.

— А с мороните това никога няма да ни се удаде, нали? — кимна яростно Скудър. — Това ли искаш да кажеш, или? Какво да правя? Да си нарисувам лицето и да изровя бойната томахавка? Да насъсквам „хищниците“ срещу ездачите?

Той разтърси гневно глава.

— Те няма да го сторят, Черити. Не ги познаваш. Мислиш, че са варвари, но не са. По своеобразен начин и те са така горди и свободни като тебе.

— Но ти си техен водач.