Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Раул не отговори. Внезапно Скудър осъзна, че по принцип Раул има право; поне от своята гледна точка. Той ядосано се отскубна, обърна се и побягна няколко крачки, а после се спря.

Чувстваше се безпомощен. Безпомощен и бесен, и съвсем сам. Вътре в себе си кипеше от яд не само към Кинк, който беше идиот и вероятно не знаеше нищо по-добро, но и към себе си, към тази Леърд и преди всичко към Даниел, който със своето телефонно обаждане преди четири дни го беше забъркал в цялата тази каша. Мина доста време, преди да се овладее дотолкова, че да може да се върне при Раул. Заместникът му го гледаше съсредоточено и с нескрита загриженост.

— Наред ли е всичко? — попита той.

Скудър кимна, макар че сам добре знаеше, че нищо не е наред, но нямаше защо да обяснява това надълго и нашироко на Раул.

Бяха нападнали още предишната вечер, Раул и той начело на внушителна колона от почти сто машини. Беше взел близо половината от хората си — напълно абсурдно, като се има предвид, че търсеха една единствена жена! Но твърде много зависеше от това, дали ще я намерят.

Обаче досега от нея нямаше и следа. Едва стигнали до равнината, те се бяха разделили и самият Скудър, заедно с Раул, беше подплашил четири или пет пустиннически семейства. Само че никой не беше виждал непознатата жена, която търсеха, а Скудър беше почти сигурен, че са му казали истината. Раул и той не бяха действали прекалено благовъзпитано при разследването си.

— Поне научихте ли нещо? — попита той все още ядосано, но външно вече успокоен.

Раул поклати глава.

— Не. Никой не е виждал непознатата, нито пък е чувал нещо. Трябва да продължим да търсим.

— По дяволите, не можем да убием всички пустинници в околността — каза Скудър. — Тя трябва да е някъде тук.

— Може и да е избягала обратно в планините — каза Раул.

Скудър помисли за момент, после поклати глава.

— Не — уверено каза той. — Не е толкова глупава. Трябва да знае, че там няма никакви шансове. Тя трябва да е някъде тук.

За момент той погледна замислено Раул, после решително обърна глава на изток към планините.

— Избери няколко момчета, на които може да се разчита — каза той. — Ще се върнем назад. Може би ще открием следа.

— Може вече да е на сто мили оттук — отбеляза Раул. — Машината на Ден беше с почти пълен резервоар.

— Зная — изръмжа Скудър. — Но аз ще я намеря! Все едно къде се крие.

Не му оставаше много време. От седемдесет и двата часа, които Даниел му беше дал, двадесет и четири вече бяха изтекли. А Даниел не беше от хората, с които можеш да се пазариш.

Пустинниците имаха обичай да стават на разсъмване. Черити имаше чувството, че току-що е заспала, когато Нет я събуди и я отведе в къщата, където я очакваше закуска, която й се стори мизерна, но за хората тук вероятно минаваше по-скоро за царска. Гурк не беше на масата, но на въпроса й бащата отвърна само, че той е заминал още много рано сутринта. След закуската Черити се сбогува. Имаше чувството, че бащата и останалите с удоволствие я оставят да си тръгне. Въпреки това тя изпитваше силна необходимост да покаже признателността си към пустинниците. И макар да знаеше, че скоро ще съжалява, на сбогуване тя извади запалката от джоба си и я подари на Мом.

Пустинничката я гледаше невярващо, докато тя пускаше малката пластмасова вещ в ръцете й.

— Ползвай я пестеливо — каза Черити. — Няма да изкара вечно. — После се обърна и избяга от къщата.

Боб вече беше изкарал „Харли“-то от навеса и беше закрепил багажа й на задната седалка; включително и лазерната пушка, която беше овързал толкова здраво с въжета за багажника, че щеше да й трябва един час, за да може да я вземе. Тя му се усмихна с благодарност, после се метна на седалката и потегли.

Тя се отдалечи на юг от фермата, но пътува само толкова, колкото да бъде сигурна, че оттам не могат да я видят, после се отби от пътя и отново се отправи към планините.

Напълно осъзнаваше факта, че намерението й беше лудост. В никакъв случай не беше сигурна, че наистина ще може да намери подземните. Може би те действително бяха само легенда. Гурк беше напълно прав: хора в беда, хора, които са били потискани или преследвани, винаги си намираха един спасител, който обещаваше избавление и някак успяваше да им помогне по-леко да понесат страданията си. Но щом те все пак съществуваха, значи описанието на Нет водеше само до един извод — че се касаеше за хора, които са оцелели, хора като тях, които някак си бяха успели да съхранят част от старата цивилизация. Предположението, че идваха от някакви легендарни пропасти, също съвпадаше. В края на краищата, под планините се намираше някога най-голямата и най-надеждна система от бункери в света, в която чужденците бяха проникнали и която систематично бяха превърнали в развалини малко преди ти да се качиш в танка — прошепна един глас в главата й.