Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Без да се колебае, Гурк посочи автомата й, който тя носеше през рамо:

— Оръжието.

Черити се изсмя злобно:

— Ще го получиш! — каза тя заплашително през зъби. — Забрави за това.

Гурк не бе особено разочарован, само вдигна рамене и каза:

— Струваше си да се опита. Е, добре, дай запалката и ще ти разкрия как да преодолееш равнината. И също какво има зад нея.

За момент Черити се изкуши да приеме предложението му. В крайна сметка — това бе една евтина пластмасова запалка за еднократна употреба, само за няколко цента…

Тя осъзна навреме грешката в тези разсъждения и отдръпна ръката си, която вече бе протегната към джоба й.

— Не — каза тя. Обърна се, погледна отново към планините и се опита да си припомни думите на Нет: — Те носят дрехи като моите — промърмори тя. — Имат като моите оръжия. Живеят под земята.

Тези думи не бяха предназначени за Гурк, но въпреки това той отговори:

— Ти си луда. Те просто ще те убият. Мислиш ли, че хората тук напразно се страхуват от тях? Те са хиляди пъти по-лоши от хищниците.

— Така ли? — попита Черити с любопитство. — Откъде знаеш? Мислех, че те изобщо не съществуват.

Гурк направи гримаса и каза упорито:

— Даже и да ги има, ти никога няма да ги намериш. Имат много добро скривалище. Даже хищниците досега не са успели да ги проследят.

Черити се усмихна и попита:

— А ако аз знам, къде точно се намират?

Гурк отвори широко очи и зяпна с уста:

— Ти… ти знаеш…

— Така мисля — отговори Черити спокойно. — Във всеки случай знам къде да ги търся.

— Къде? — попита Гурк възбудено. — Къде са те? Кажи ми!

— С удоволствие — отвърна Черити приятелски, обърна се и влезе в плевнята. Но преди да тръшне вратата под носа на Гурк, тя му извика: — Стига да се договорим за цената, която струва тази информация.

Когато Скудър и Раул пристигнаха в селището, две или три от мизерните колиби още горяха. Пустинният вятър вече разпръскваше кълбата пушек, които бяха ги насочвали по пътя им през последния час. Скудър видя половин дузина машини, спрени на някогашния селски площад, както и още няколко други, които блокираха другия изход от дефилето.

Хората му бяха изгасили пожара в селището. Раул и той видяха почти една дузина трупове. Два от тях бяха с тъмната кожа на хищниците. Пустинниците се бяха съпротивлявали отчаяно, но, разбира се, не бяха имали никакъв шанс. Селото беше направо изтрито от лицето на земята. Скудър не вярваше, че дори само един от жителите му е оцелял.

Гледката го изпълни с безсилен гняв. Той беше убил дузина пустинници, откакто беше поел командването на хищниците, както и почти също толкова от своите хора, но видът на разрушеното село го порази. Цялата тази акция всъщност беше безсмислена и излишна.

С бесен ритник върху спирачката той спя машината в средата на селото, опря я на стойката и скочи от седалката. Неколцина от мъжете — тези, които не бяха заети с това да обират мъртвите — колебливо се приближиха и едва сега Скудър разбра, че групата на Кинк е устроила това клане.

Той безмълвно изблъска един от мъжете от пътя си, тръгна с огромни крачки към Кинк и грубо го сграбчи за рамото. Кинк гневно изсумтя; лицето му се изкриви от гримаса и той сви ръка в юмрук. После позна Скудър и отново отпусна ръка. Скудър почти съжаляваше, че Кинк не посегна. Така щеше да може да му изнесе лекцията, която отдавна си беше заслужил.

— Какво е станало тук? — попита той с повелителен тон. — Ти ли издаде тази безумна заповед?

Кинк го гледаше стъписано. Явно изобщо не разбираше какво има предвид Скудър.

— По дяволите, искам да знам какво се е случило тук! — изрева Скудър. — Те ли ви нападнаха или какво?

— Да са ни нападнали? — Кинк преглътна нервно. — Аз… аз не разбирам. Нали ти сам каза…

— Казах, че трябва да търсите момичето — прекъсна го Скудър, владеейки се с усилие. — Казах, че трябва малко да притиснете пустинниците, да, но не съм казвал, че трябва да избивате всички!

Раул докосна ръката му.

— Остави го — успокоително каза той. — Станалото — станало. — Той се усмихна, направи знак на Кинк да изчезва и дръпна Скудър малко встрани. — Аз те разбирам — каза той много тихо, за да не го чуе никой от останалите, — но и ти трябва да ги разбереш. Жената, която помогна на момичето да избяга, е от пустинниците. И тя е убила Ден. Момчетата искат да си отмъстят.

— Това тук не е отмъщение — възмутено каза Скудър. — По дяволите, нямам нищо против малко да се постреснат пустинниците, но това е… обявяване на война.