Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Тя се обърна с въпросителен поглед към Нет:

— Вчера, как ме нарече ти тогава? Подземна? Какво означава това?

— Има такава легенда — каза Гурк.

— Не е никаква легенда — сопна се Нет. — Те съществуват! Всеки го знае!

Гурк направи гримаса и искаше да възрази нещо, но Черити го възпря с движение на ръката си.

— Някакъв друг народ, също като вашия? — попита тя.

— Те не са като нас — възрази Нет енергично. — Те са… — Тя търсеше подходящи думи. — Те убиват. Те са като тебе. Носят необикновени дрехи и говорят неща, които никой не разбира, и оръжията им са като твоите. Убиват всеки, който се появи в тяхната територия.

— А къде е тази територия? — попита Черити възбудено.

— Те живеят под земята. Някъде в планината — отговори Нет. — Там, където те срещнах. Затова си помислих, че си една от тях. А може би наистина си такава.

— Глупости! — прекъсна я Гурк ядосано. — Ти и твоите подземни. Това са фантазии. Никой не ги е виждал, нали?

Сега Черити се замисли сериозно.

Черити бе много благодарна на семейството за възможността да пренощува у тях, но отклони предложението на Нет да сподели леглото й. Предпочете да спи в плевнята, където Боб бе скрил мотоциклета й. Постройката външно бе развалина, но зад почернялата от огъня врата се криеше голям и добре зареден склад, в който пустинниците съхраняваха всевъзможни предмети, които бяха донесли от своите набези. При най-добро желание Черити не можеше да си представи за какво можеха да използват много от тези неща. Имаше например половин дузина повредени телевизионни приемници, както и сандък с малки, блестящи като сребро компакт-дискове. Може би точно в свят като този всичко бе полезно.

Въпреки че бе още рано, Черити се чувстваше много изморена, а и пустинниците се отдадоха на почивка. Боб бе приготвил легло от одеяла и дрехи и тя побърза да се изтегне.

Въпреки умората, сънят не идваше. Много неща преминаваха през главата й, много въпроси бяха останали без отговор. Всичко бе толкова… толкова различно в сравнение с това, което си бе представяла. Не че имаше някаква, даже смътна представа какво я очакваше тук, но поне знаеше какво тя самата не бе очаквала: пустинен пейзаж след ядрена война, където малкото оцелели бяха преследвани от моторизирани подражатели на Лудия Макс.

Черити дълго лежа будна, размишляваше, гледайки опушения таван, без да може да въведе някакъв ред в мислите си. Вън притъмня и заедно с нощта заприиждаха странни шумове.

Тя погледна излишния си часовник и установи, че бяха изминали два часа, откакто си легна. Стана, метна автомата си през рамо и излезе от плевнята.

Бе станало студено. Луната висеше като огромен диск над равнината и я заливаше със сребърна светлина, в която сенките се открояваха като мрачни пропасти. Вятърът донасяше странни, обезпокояващи звуци.

Черити се огледа нервно във всички посоки, с облекчение установи, че е сама, и се облегна на вратата на плевнята. Пред нея се простираше равнината, от другата страна се издигаха планините, от които бе избягала едва вчера.

И където ще се върне, помисли си тя. Утре, щом изгрее слънцето. Предстоящото я плашеше, но бе ясно, че нямаше друг избор.

Погледът й попадна върху някакъв малък предмет с матов блясък, който лежеше в праха до вратата. Тя го вдигна и на бледата лунна светлина разпозна едно от тези оръжия, които вече бе видяла у Нет — груб дървен прът с дължина около двадесет сантиметра, който бе много тежък и нямаше видим отвор. Докато го въртеше в ръката си, усети слабо трептене, като че ли нещо се движеше вътре в него.

— Ако бях на твое място, бих оставил това — каза някакво тънко гласче зад гърба й.

Черити изтръпна от уплаха, обърна се и изненадана замига надолу към Гурк, който се бе появил като че ли от нищото иззад нея. Преглътна обаче въпроса — как, по дяволите, правеше това?

— И щях да бъда извънредно предпазлив с това нещо — добави Гурк.

— Така ли? — успя само да каже Черити.

Гурк протегна ръка, издърпа пръчката и със съвсем непредпазливо движение я пъхна под колана си.

— Доста примитивно, но ефикасно оръжие — каза той. — Пръчката е куха. Вътре има само няколко скачащи червеи.

— Какво е това?

— Няколко мили животинчета — ухили се той. — Те произхождат от една чужда планета, чието име предпочитам да не произнасям. Нямам желание да си завържа езика. Те изпитват постоянен глад. Ако натиснеш спусъка, един от тях се освобождава и връхлита върху първото топлокръвно същество, което надуши. И са страхотно бързи. Отровата им действа мигновено. — Той се намръщи. — Трябва да говоря с бащата на Нет. Все някога ще се случи нещастие, ако продължава така да разхвърля оръжията си.