Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

— А какво търсиш тук? — Въпросът дойде светкавично. Черити знаеше, че сега не може да даде неверен отговор, ако не искаше да попадне в още по-големи затруднения.

— Само за информация — каза тя предпазливо. — Аз не съм оттук. Не зная нито къде съм, нито кои сте вие, нито кои са тези хищници… — тя погледна Нет, която трепна, чувствайки се неловко, — … които срещнах снощи.

— Ти действително трябва да идеш от много далеч — каза бащата. — Поставяш въпроси, като че ли си паднала от небето.

„Не е много далеч от истината“, помисли си Черити мрачно. Въздържа се да изрече тази мисъл на глас.

Бащата посочи джуджето, което следеше с внимание краткия разговор:

— Ел Гурк твърди, че можем да ти вярваме. Но аз не знам дали мога да вярвам на Гурк.

— Да, докато ми плащаш — каза сухо Гурк. — Освен ако не се появи някой, който да плаща повече.

Черните му очи накараха Черити да изтръпне. Сега, на дневна светлина, видът му бе още по-страшен, отколкото миналата нощ. Очите му бяха напълно черни, като че ли не бяха очи на човек.

Черити чу зад гърба си някакъв шум и се обърна. Мом бе коленичила пред камината и се опитваше да запали дървени стърготини с кибрит. Черити поклати глава, стана, без да каже нищо, приближи се и щракна запалката си. Малкият газов пламък близна сухото дърво и го запали веднага.

Като се върна на масата, не само бащата я гледаше с широко отворени очи. На лицето на Боб се появи израз на изумление, почти ужас.

— Още ли й вярвате? — запита Нет тихо. — Аз ви казах, тя е една прокълната…

— Затваряй си устата — прекъсна я бащата тихо, но Нет млъкна веднага. Той продължи да наблюдава проницателно Черити, а тя чувстваше как умът му работи. Накрая лицето му просветна.

— Независимо коя си — каза той. — Ти спаси живота на Нет. Ние ти дължим благодарност. Можеш да останеш. А аз ще отговарям на въпросите ти.

Говориха дълго. Яденето на Мом бе отлично и Черити възстанови силите си. Тя разказваше предпазливо за себе си, като умишлено се изразяваше неясно, за да не издаде прекалено много неща. Тя самата научи много за семейството и за света, в който живееха. Четиримата принадлежаха към една група хора, които наричаха себе си пустинници и пътуваха като номади. Те често идваха в тази ферма, която бяха оборудвали през годините, но обикновено прекарваха времето си в голямата равнина. Препитаваха се от това, което им подаряваше съдбата — малко лов, по нещо събрано, по нещо откраднато, при това съществуваше строг кодекс на честта: никога не крадяха помежду си. Кервани често пресичаха равнината и изглежда не бе особено трудно да се промъкват до тях и да крадат вода и храна. Изглежда извънземните бяха навсякъде и от думите на бащата личеше, че те бяха господарите на планетата. Какво имаше от другата страна на равнината, не знаеше никой от четиримата. Пустинниците по възможност отбягваха извънземните, а извънземните не безпокояха пустинниците — освен ако не ги заловяха при някоя кражба. Предната вечер Нет бе потърсила убежище в планините, защото я преследваше отряд ездачи, така наричаха гигантските бръмбари. Черити си спомни с ужас за армията, която бе наблюдавала сутринта с бинокъла. Почти против волята си тя изпита уважение към Нет, като чу обичайния спокоен тон, с който момичето разказваше за бягството си.

За съжаление, тя научи много малко за останалата част от планетата. Всички бяха родени в тази околност, родителите им бяха пустинници, децата също ставаха такива и вероятно никога нямаше да напуснат тази безутешна пустош — това Черити не можеше да проумее.

— Но не сте ли се опитвали да заминете някъде? — попита тя.

— Да заминем? — Бащата отпи от горчивия чай, който Мом бе приготвила след обеда, и поклати глава. — Но защо? — попита той удивен.

— За да… — Черити разпери безпомощно ръце, получи злорад поглед от Гурк и каза: — Например, за да подобрите положението си. Животът тук сигурно е доста труден.

— Така е — потвърди бащата спокойно. — Но ние живеем, знаем, че вероятно и утре ще сме живи, ако внимаваме достатъчно.

— Различно ли е по другите места?

— Откъде да знаем? — каза Нет рязко. — Никога не сме били на друго място. А и защо? Имаме храна, ездачите не ни безпокоят. Понякога си имаме неприятности с хищниците, но обикновено се справяме с тях.

— Снощи нещата не изглеждаха така — каза Черити.

Нет трепна и за момент сведе поглед. Овладя се обаче бързо и каза:

— Окей, аз бях в планината, а планината е тяхна територия. Тук, в равнината, нямаше никога да ме хванат.