Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Керванът на чудовищата бавно прекоси равнината от запад на изток, близо до хоризонта. Измина повече от час, преди Черити да събере сили да се качи отново на мотоциклета и да продължи.

Около обяд откри фермата. Тя представляваше опожарена руина и вероятно нямаше да я забележи, ако на всеки двадесет или тридесет минути не спираше, за да се огледа с бинокъла. В сградите бе тихо, но имаше смътното чувство, че ще срещне хора.

Тя продължи, описа кръг на безопасно разстояние около фермата и накрая насочи мотоциклета към някогашната жилищна сграда. И тук беше бушувал огън, но покривът поне все още не бе паднал, докато плевнята и оборите бяха в развалини, напомнящи скелета на някакво овъглено гигантско животно. Там, където вероятно е бил складът за зърно, зееше голям кратер, на дъното на който се бе събрала мръсна вода.

Черити хвърли поглед към мрачния пейзаж, без да изпуска от погледа си къщата. Приближи се бавно към сградата, форсира шумно два-три пъти двигателя на мотоциклета, преди да слезе от него; ако там имаше хора, те не трябваше да си мислят, че иска да се промъкне. Тя идваше с мирни цели.

Черити слезе от машината, отдалечи се на няколко крачки от нея, като наблюдаваше внимателно къщата. Зад почернялата входна врата нямаше никакво движение, но й се струваше, че усеща погледи, насочени към нея.

Предчувствието не я излъга. В къщата все още бе съвсем спокойно, когато зад гърба й внезапно се чу тропот. Черити се обърна и се озова срещу един нисък на ръст мъж с посивели коси, който бе изскочил от останките на опожарената плевня. В ръката си държеше някакво малко оръжие, което бе насочено заплашително в лицето й.

Черити вдигна бавно ръце, опита се насила да се усмихне и направи крачка към мъжа. Той незабавно махна заплашително с ръка.

— Не се страхувайте от мен — каза му тя много бавно и прекалено подчертавайки думите, надявайки се да я разбере.

Той не отговори, а продължи да я наблюдава с тъмните си, ниско разположени очи. Мъжът бе цяла педя по-нисък от нея, но много набит, косата му бе силно изсветляла от слънцето и в първия момент тя си помисли, че е побеляла. Косата му бе на кичури и преждевременно оредяла, по бузите му беше набола четина. Целите му ръце бяха покрити с малки, светли белези, а облеклото му се състоеше само от дрипи.

— Разбирате ли ме? — попита тя, тъй като мъжът продължаваше да мълчи.

Той кимна, но и сега не изрече нито дума, само се приближи и с жестове й даде да разбере, че трябва да се отдалечи от мотоциклета. Черити се подчини.

Зад гърба й отново се чу тропот и когато тя обърна предпазливо глава, видя, че входната врата бе отворена. Оттам излязоха две фигури — един чернокос мъж, достатъчно млад, за да бъде син на сивокосия, и един строен женски силует. Бе момичето, което тя спаси предната вечер от хищниците.

— Това е тя — каза момичето възбудено. — Сигурна съм. Застреляй я, татко!

Черити се сви конвулсивно и се обърна нервно. За щастие бащата изглежда не бе кръвожаден като неблагодарната си дъщеря. Той не стреля, но и не свали оръжието, а заплашително се приближи и направи повелителен жест. Черити разбра какво искаше. Постави предпазливо оръжията си на пясъка пред себе си, без подкана извади и ножа, сложи го до тях и отново вдигна ръце.

— Аз не съм ваш враг — каза тя потисната. — Не знам какво ви е разказала вашата дъщеря, но аз…

— Затвори си устата — прекъсна я сивокосият. С гневен жест той я пропъди назад и застана с разкрачени крака над двете пушки, гледайки ту мотоциклета, ту нея. Черити внезапно осъзна, че може би направи грешка, като открадна мотоциклета. След всичко, което преживя вечерта, изглеждаше, че хищниците на мотоциклети не бяха от най-обичаните съвременници.

— Може ли да обясня — каза тя. — Аз…

— Какво има за обясняване? — възбудено я прекъсна момичето. — Погледни я! Ти знаеш коя е тя. И кара машина на хищниците.

— А сега ти щеше да си порядъчно мъртва, ако тя не ти бе помогнала, тъпа краво — намеси се един трети, писклив глас, който се стори смътно познат на Черити. Озадачена, тя се обърна — и изненадана пое въздух през зъби, като видя джуджето с огромната плешива глава, което бе излязло след момичето от къщата.

— Гурк!

— Вие се познавате? — В очите на бащата блесна недоверие и Черити си помисли, че отново е направила грешка.

— Да — каза Гурк. — Ние се видяхме снощи — няколко минути след като тази жена спаси живота на твоята побъркана дъщеря, която сега би била доволна да й пререже гърлото.