Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

— Тя е подземна! — извика момичето възбудено.

— Ах, така ли — каза Гурк. — Откъде знаеш това. Виждала ли си някога подземни?

Аз… не — призна момичето смутено, но само след секунда продължи побесняло: — Но аз знам също, как…

— Нищо не знаеш, Нет — прекъсна я Гурк. — Ако не беше тя, сега ти щеше да си мъртва. А нея самата по чудо не я убиха, след като ти прояви благодарността си. А машината — добави той, като кимна към мотоциклета. — Тя я открадна от хищниците, след като се справи с двамата типа, които те бяха пипнали.

После Гурк се обърна гневно към бащата:

— Свали най-после това оръжие. Тя е на наша страна.

Този път, макар и след дълго колебание, бащата се подчини. Все пак той още й нямаше доверие. Наведе се бързо за оръжията на Черити, окачи ги през рамо и й посочи да върви към къщата.

— Боб — извика той към младежа. — Закарай машината под навеса. А ти, Нет — продължи той с повишен глас, когато момичето поиска да каже още нещо, — престани! Ще поговорим вътре.

Нет замълча. Но погледът, който хвърли към Черити, преливаше от гняв. Черити й подари най-дружелюбната усмивка, на която бе способна в момента, и минавайки покрай нея, влезе в къщата.

Вътре бе сенчесто и хладно и изненадващо чисто. Отвън къщата изглеждаше доста западнала, но единственото голямо помещение вътре бе много уютно. Очевидно бащата и семейството му бяха посъбрали полугодни за употреба мебели, но всичко изглеждаше все пак подредено с вкус. Под закованите прозорци на насрещната стена имаше четири ниски легла, а над огнището в камината, което сега беше изгаснало, бе поставено нещо като скара, което показваше, че сега се използва за готвене.

Бащата посочи солидната маса в средата на стаята:

— Седни. Гладна ли си?

Черити кимна, след това поклати глава отрицателно и седна.

— Само съм жадна — призна тя.

— Не е чудно — промърмори бащата. — Почти лудост е посред бял ден да караш мотоциклет в равнината. Не се ли страхуваше, че можеш да срещнеш скакалец?

Черити не отговори. Не, не се страхуваше преди всичко затова, защото нямаше представа, що за скакалци са тези, за които говореше бащата.

Навън се чу воят на мотоциклетния двигател, а секунда по-късно — тъп удар, последван от порой гневни ругатни. Черити се усмихна вътрешно. Очевидно Боб бе опитал да потегли с мотоциклета.

Бащата се обърна към момичето:

— Иди кажи на Мом, че имаме гост. Нека да приготви ядене.

— Трябваше да я убиеш — каза Нет с ненавист.

— Очарователна е — рече Черити с усмивка. — Дъщеря ви е наистина очарователна.

Нет я стрелна още веднъж ядно с очи и изчезна, без да продума повече. Бащата седна от отсрещната страна на масата. Той подпря на стола до себе си лазерната пушка и автомата на Черити, а необикновеното оръжие, с което я бе заплашил, постави пред себе си на масата. Черити почака той да започне разговор, да й зададе въпроси или да разкаже нещо за себе си, но той продължаваше да мълчи. Гурк, който влезе след тях в къщата, дотътра един стол и тромаво се изкатери на него. Той също я наблюдаваше и мълчеше. Черити се чувстваше все по-неловко.

Най-после Нет се върна, но не бе сама. Придружаваха я Боб и една около петдесетгодишна жена с гладко сресани назад черни коси и лице с остри черти, вероятно нейната майка.

Жената отиде до камината и сложи няколко цепеници върху пепелта, а Нет и брат й седнаха от двете страни на баща си.

Черити изгуби търпение и каза:

— Ако вече сте свършили да ме разглеждате, може би ще поговорим. Имам някои въпроси към вас.

— Ние също към тебе — отговори Боб, а не бащата.

— Окей — каза Черити. — Започвай.

— Коя си ти, щом не си от хищниците? — запита Боб. — И откъде идваш?

Черити въздъхна. Като начало, интелигентен въпрос.

— Аз съм капитан Черити Леърд — отговори тя. — Офицер от Космическите въоръжени сили на Съединените щати.

Погледът на Боб показваше недвусмислено, че тези думи не му говорят нищо, а бащата потвърди нейното предположение, като добави:

— Какво е това Космически въоръжени сили на Съединените щати? И защо имаш три имена?

— Аз… — започна Черити, но поклати глава и спря, след което продължи с по-мек тон: — Можете да ми викате просто Черити. А Космическите сили са… — Тя потърси подходящи думи. — Нещо като армия, в която служа.

— Армия? — В очите на бащата се появи недоверие; Нет и брат й също я погледнаха подозрително. — Ти си войник?

— Може така да се каже — отвърна Черити. — Но не е съвсем точно. Аз… аз идвам от много далеч.