Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Червеното „М“ на монитора изчезна, но Скудър продължи още дълго да гледа втренчено трептящия екран, преди да се наведе и изключи апарата. „Някой ден — помисли си той със злоба — ще си го върна на Даниел. Който и да е той.“

Черити слезе от хълма и чудото, на което се надяваше, действително се случи: въпреки че на няколко пъти видя ярките светлини на фаровете и веднъж една от машините бе съвсем близо, почти в обсега на видимост, не успяха да я открият. Може би й помогна това, че хищниците вероятно я смятаха за един от своите. Черити свикна с мотоциклета за изненадващо кратко време. Реши да последва съвета на Гурк. Вместо на север, тя насочи своя „Харли“ на юг и навлезе в обширната равнина, която бе видяла от прохода горе. Пропътува така почти час, последните четиридесет минути с изгасен фар, преди да се осмели да спре машината и да си потърси място за пренощуване.

Тя прикри грижливо машината, откри една издадена скала и свита под нея се приготви за сън. Остави оръжието близо до себе си и включи защитния екран на костюма. Поне втората предпазна мярка се оказа уместна. През нощта не се събуди от нищо, но на сутринта забеляза в пясъка до себе си малки отпечатъци от лапи с нокти. Нещо бе идвало през нощта и след като бе получило порядъчен електрически удар, бе изчезнало.

При първите проблясъци на деня тя се изкачи на една скала и огледа внимателно наоколо, търсейки преследвачите си, и след като не откри нищо, потегли отново. Бе жадна, но все още не се осмеляваше да пие от малкия запас вода в манерката. Прецени, че едва ли е минало шест часът сутринта, но слънцето вече жареше безмилостно от небето. Предстоеше горещ ден.

За щастие, поне горивото бе достатъчно. Мотоциклетът бе оборудван с два допълнителни резервоара — по тридесет литра всеки, които бяха монтирани на мястото на багажниците. Щеше да стигне за около шестстотин мили. Теоретично. В действителност едва бе изминала двайсетина мили и се наложи да спре.

Някаква малка черна точка изплува на хоризонта пред нея, нещо черно, което някак си вдървено пълзеше напред със странни движения. После от точката станаха две, после пет и накрая бяха толкова много, че Черити се отказа да ги брои. Тя отне газта и продължи с ниска скорост по равната повърхнина. Черните точки на хоризонта растяха бавно? Въпреки че Черити все още не можеше да разбере какво е това, обзе я някаква несигурност. В мислите й проблесна и веднага изгасна странен спомен.

Реши да спре. Пъшкайки, вдигна машината на стойката, изкатери се тромаво на седалката и откачи бинокъла от колана си. Няколкото дузини ситни като мравки точици се бяха превърнали в могъща армия от чернокафяви гиганти, едри като слонове, която прекосяваше равнината, простираща се пред нея. Ръцете й стиснаха конвулсивно бинокъла, когато разбра с какво си имаше работа: това не бяха мравки, но асоциацията с тях съвсем не бе неуместна. Животните наподобяваха гигантски шестоноги бръмбари, бронята на които блестеше като полирана стомана на утринното слънце. От огромните черепи излизаха мощни зъби, а даже и от такова разстояние на Черити й се стори, че вижда злобните искрици в преливащите в пъстри цветове фасетни очи. Въпреки почти абсурдните си размери, животните се движеха учудващо бързо и с военна точност. Това не бе случайно. На тила на всеки от гигантските бръмбари седеше по едно мършаво, блестящо същество, което наподобяваше средновековен рицар в черна броня. Само че тези рицари вместо по две имаха по четири ръце.

Повече потресена, отколкото изплашена, Черити свали бинокъла, прокара ръка по лицето си и погледна отново към гротескния керван. Бяха се приближили, но ако не сменяха рязко курса си, едва ли имаше някаква опасност. Щяха да минат на мили разстояние от нея.

Вече бе виждала тези ужасни създания — както титаничните бръмбароподобни, така и ездачите върху тях. Беше се борила срещу тях, беше бягала от тях, застреляла бе няколко и бе видяла как чудовищата разкъсват на парчета нейни другари, но даже споменът за тези страшни сцени не я развълнува. Всичко, което изпитваше, бе само ужас.

Черити се олюляваше като след удар. С последни сили успя да се смъкне от седалката на мотоциклета и залитайки, се отпусна на пясъка до машината. Ръцете й нямаха сили да държат бинокъла. Сега, почти денонощие след като се бе събудила, споменът я връхлетя с все сила. Те бяха тук! Само на няколко мили от нея, съвсем реални, за да може да ги прогони от мислите си. Внезапно си даде сметка защо всъщност бе тук. Осъзна, че не бе просто изхвърлена на брега на чуждата земя, подобно на някакво женско издание на Робинзон Крузо, а че бе бягала, че се бе избавила от един свят, разпадащ се под натиска на армията човекоядци насекоми-чудовища, която по непонятни причини и с неизвестни средства просто прегази цивилизацията на Земята. Те бяха тук! Тук! Все едно колко далеч в бъдещето бе успяла да избяга. Черити изведнъж разбра, че светът, в който се намираше, не бе нейният свят, че той принадлежеше на извънземните. Това бе една планета на чудовища, където за хората беше височайше благоволение, че те все още ги търпят.