Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Скудър погледна Барт за секунда, но преглътна гневния отговор, който му беше на езика. Усещаше, че има нещо гнило в разказа на двамата. Може би бяха вършили и нещо друго, не само просто бяха заловили момичето от пустинниците, както бе разказал Рег. А може би не бе само чиста случайност това, че Черити Леърд бе успяла така да ги изненада. Все пак Ден бе мъртъв, дясното рамо на Рег — счупено, а лицето на Барт изглеждаше така, като че ли някой е танцувал степ върху него. Все едно, дали са били невнимателни, или не — това не бе дело на някаква объркана, безпомощна и неподготвена млада жена, която те трябваше да заловят. Скудър отново сви гневно юмрук.

— Окей — каза той. — Изчезвайте, нещастници. Идете да се лекувате и после вижте да си намерите отнякъде нови машини. Докато ги намерите и се подготвите, ще имате право да помагате в кухнята. Но най-напред погребете Ден.

Двамата не казаха нито дума, обърнаха се нервно кръгом и изчезнаха. Скудър даде знак и на останалите мъже, че желае да го оставят сам. След като излязоха, той постави внимателно резето и напусна стаята през една друга врата. По ниска бетонна стълба, чиито три долни стъпала бяха пропукани, той се спусна в малко мазе. Помещението бе натъпкано с вехтории, сандъци и ракли. По стените бяха окачени оръжия — започвайки от един модерен автомат, чиито последни муниции бе изстрелял преди повече от година, до лък и стрела и една богато украсена, ръчно изработена томахавка, която бе доста по-ефикасно оръжие в ръцете на човек като Скудър, който умееше да си служи с нея.

Както винаги, когато слизаше долу, погледът му машинално се плъзна по старинните оръжия на стената, за момент се задържа на голямата, пъстра украса от пера, която увенчаваше колекцията му, и се прехвърли към малката масичка до насрещната стена. Тя бе изработена от хромиран метал. Малцина знаеха за съществуването й, както и за модерния телевизионен приемник, който бе поставен върху нея.

Скудър протегна ръка, докосна единственото червено копче отстрани на монитора и зачака търпеливо, докато екранът светна. От апарата се чу тих шум, после едно пулсиращо свирене, което накара Скудър да потръпне по същия начин, както когато го чу за пръв път.

За разлика от друг път, само след няколко секунди белият сняг на екрана отстъпи място на образ. В същото време миниатюрната оптика на една камера, която бе свързана с телевизора, се насочи към лицето му. Скудър знаеше, че някъде — където и да бе това място — сега някой наблюдаваше образа му на подобен екран, докато на монитора тук както винаги светеше само преплетеното огненочервено „М“ на Морон.

— Скудър? — той разпозна веднага гласа на Даниел, въпреки лошото качество на приемания сигнал. За разлика от друг път, сега не се наложи да чака, докато го извикат. Скудър предположи, че Даниел е чакал с нетърпение около приемника повикването му. Гласът на Даниел издаваше явна възбуда: — Заловихте ли я?

Скудър замълча за момент и поклати отрицателно глава:

— Не.

Пет секунди мълчание. Последва въпрос:

— Какво значи това „не“?

— Тя се изплъзна от моите хора — отговори Скудър колебливо.

— Какво, изплъзнала се? — Даниел почти закрещя. — Ти…

— Аз — прекъсна го Скудър нервно и с леко повишен глас — изпратих осем от моите най-добри хора след нея. Тя уби един, а други двама смаза от бой. Доволен съм, че останалите поне са живи — той замълча отново за момент. — Трябваше да ми кажете, че тази жена е толкова опасна.

Даниел замълча, а когато най-после продължи, за изненада на Скудър, в гласа му нямаше и следа от гняв, по-скоро бе развеселен:

— Типичната капитан Леърд — промърмори той. — Би трябвало да го зная. Въпреки това… — тонът му отново се промени, стана повелителен и студен, както обикновено. — … трябва да я заловите. По възможност жива.

— Да я заловим? — Скудър се засмя съвсем тихо. — Как си го представяте? Тя открадна една от нашите машини. Може да бъде навсякъде.

— Тогава я търсете! — рязко заповяда Даниел. — Имаш достатъчно хора.

Скудър изсумтя ядно и каза раздразнено:

— Слушайте! Необходима ми е цяла армия, за да претърся равнината за един единствен човек. И даже ако ние я…

— Това за армията е добра идея — прекъсна го Даниел хладно. — Мога да ти изпратя армия, Скудър. Искаш ли?

Той спря дотам, но Скудър усети едва прикритата заплаха в тези думи. Обзе го чувство на безсилна ярост, но не възрази, а само поклати безмълвно глава.

— Добре — продължи Даниел. — Значи, разбрахме се. Имаш седемдесет и два часа, за да намериш капитан Леърд. Да — и още нещо — добави той подигравателно. — Като я откриеш, ще се пазиш, нали? Тя е опасна.