Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Не звучеше особено убедително, но Черити предпочете да не повдига въпроса. Нямаше да спечели нищо, ако поставеше Нет в неловко положение.

— Освен това, ти си от другаде — продължи момичето агресивно. — Ти би трябвало да ни кажеш как е там.

Черити въздъхна.

— Различно е — каза тя, отклонявайки отговора. — Ако трябва да ви кажа честно, не е много по-добре. — Тя въздъхна отново, изгледа последователно Нет, баща й, другите двама и добави: — Честно казано, аз избягах от тях. Те… нападнаха моята страна.

— И я победиха — предположи бащата. — Твоята армия…

— Бе разбита, да — каза Черити. — Ние се отбранявахме, но…

— Армията на Морон е непобедима — каза бащата спокойно. — Всеки го знае. Има ли и други войници?

— Не вярвам — отговори Черити. — Не, определено не. Мисля, че съм единствената, която успя.

Тя си спомни за Стоун и за момент помисли да им разкаже за него, но почти веднага отхвърли тази мисъл. Стоун бе излязъл отдавна и вероятно отдавна бе мъртъв. Ако е бил тук, щяха да знаят за него. Ситуацията й се струваше все по-гротескна. Седеше тук, пиеше чай и говореше с бащата така, като че ли току-що бе слязла от Луната. Всъщност тя знаеше много по-добре от него какво действително се бе случило.

Не се опита обаче да го осведоми. Неговият свят бе чужд и странен, но малък и обозрим. Мисълта за сън, продължил няколко години или може би няколко столетия, не би се вместила в неговата представа за света.

— А откога е така? — запита тя предпазливо.

— Така? — Бащата я изгледа учудено. — Какво?

— Нападението — обясни Черити. — Искам да кажа, те кога… кога са дошли?

— Дошли? — бащата замига насреща й.

— Морон — каза Черити. — Ездачите.

— Не разбирам, ти… — Внезапно лицето му просветна. — О, ти мислиш, че те са ни нападнали. — Той поклати глава. — Не, не, това е заблуда. Те винаги са били тук. Поне дотолкова, доколкото си спомням.

Черити се усмихна уморено:

— Коя година сме сега?

— Ние не броим колко години са изминали — сви равнодушно рамене бащата. — И защо? Всяка една е като другите. И баща ми и дядо ми бяха пустинници. Каква е ползата да броим колко години са минали?

Черити вдигна нервно чашата си и отпи, за да скрие колко я разстрои този отговор.

— При вас различно ли беше? — осведоми се Боб.

— Да. Ние… ние брояхме годините — кимна Черити.

— Но това е напълно безсмислено — каза Нет.

Черити нямаше никакво желание да обяснява, но нещо я подтикна да остави чашата си и да се обърне към момичето.

— Ние броим не само годините, ние броим и дните и часовете — отговори тя.

— Но защо?

Черити въздъхна.

— Понякога това е много удобно. Ако например кажа, че излизам и ще се върна след два часа, не е необходимо ти да си тук през цялото време и да ме чакаш, а ще дойдеш точно в уговореното време на мястото на срещата.

— Но откъде ще знам, кога са минали точно два часа? — попита Нет. — Никой не може да прецени точно.

— Аз мога — отвърна Черити сърдито. Въпросите на Нет започваха да я дразнят. В крайна сметка сама си бе виновна. — Мога да ти кажа дори кога е изминала една минута. Времето може да се измерва. С часовник.

Тя протегна ръка и повдигна ръкава на якето си, за да може момичето да види ръчния й часовник:

— Виждаш ли? Показва точно до момента. При вас съм вече точно четири часа и тридесет и две минути.

Нет се наведе, погледна циферблата на часовника с любопитство и отново се отдръпна.

— Въпреки това е безполезно. — Тя продължи да упорства. — И опасно.

Опасно? Черити я погледна объркано, но реши да не задава въпроси. Трябваше да изясни нещо по-важно.

— Струва ми се, че не мога да остана прекалено дълго при вас — каза тя с умишлено спокоен тон. — В коя посока трябва да пътувам, ако искам да срещна други хора?

— Само няколко мили на север — каза Гурк ухилен — и все при хищниците.

Черити му хвърли жлъчен поглед и се обърна към бащата:

— Но сигурно освен вас и хищниците има и други?

— Днес никъде няма да пътуваш — реши бащата, вместо да отговори на въпроса й. — Скоро ще бъде нощ. Равнината е опасна за тебе. Въпреки че имаш оръжие.

— А утре сутринта? — каза Черити, с което мълчаливо прие поканата му да пренощува тук.

Бащата се замисли, после сви рамене:

— Други хора? Разбира се, че има. Но… на север са хищниците, на изток има планини, на юг и на запад е голямата равнина. Не знам какво има зад нея.

Черити изстена. От тези хора нямаше да научи нищо. Внезапно й хрумна нещо, за което искаше да попита през цялото време, но по непонятна за нея причина просто бе забравила.