Волфганг Холбайн - В руините на Париж

Въпреки това настоя Жан и Елен да вървят в края на малката им група и им нареди веднага да побегнат, ако бъдат открити или дори нападнати. Съжаляваше, че не беше запомнила по-добре пътя при първото си посещение тук, защото в тъмнината запуснатите улици много си приличаха, а малкото различия, които съществуваха, бяха заличени от джунглата. Когато стигнаха до кръстовището, където на времето бяха завили с Барлър, тя се поколеба за миг нерешително. После се огледа наляво — и видя планера.

Един огромен, сребрист диск се издигаше като в състояние на безтегловност на около две педи над земята и от някаква отворена врата върху напукания асфалт падаше студена, зелена светлина. Второ подобно летателно съоръжение се намираше на стотина метра оттам. На бледата светлина, която идваше от открехнатата врата, Черити съзря приличните на сенки фигури на многобройни мравки, които се движеха стремително насам-натам.

Тя безшумно се промъкна под прикритието на някаква разрушена стена и изчака Скудър и останалите да я последват.

— Слушайте сега — прошепна Черити. — Скудър и аз ще продължим напред. Вие оставате тук. И няма да тръгвате подир нас, каквото и да се случи. — Погледна настойчиво особено към Елен. — Разбра ли? Ще останеш там, където си — освен в случай, че ви нападнат. Ако ви открият, хуквате да бягате и се опитвате да се измъкнете по някакъв начин.

— Аз идвам с вас — настоя Елен.

Черити поклати решително глава.

— Изобщо няма да го правиш — каза тя. Елен щеше да избухне, но Черити махна повелително с ръка. — Мога да си представя как се чувстваш. Но не бихте имали никакъв шанс, повярвай ми. Аз дори не съм сигурна, дали двамата със Скудър ще се справим.

Погледна последователно към Нет и към гнома.

— Ще внимавате за двамата — нареди тя. — Ако се опитат да извършат някоя глупост, тогава ги вържете.

Хукна да бяга, преди още Елен или Нет да имат възможност да й противоречат. Приближиха се приведени до сградата на посолството.

— Защо изобщо трябваше да вземаш тия двамата? — попита шепнешком Скудър.

Черити сви рамене, както бягаше, и изведнъж спря, когато й се стори, че забелязва някакво движение. После видя, че е само някакво животно, което бяга изплашено, и продължи нататък.

— Мислиш ли, че щяха да останат? — добави тя след кратко мълчание. — А освен това — добави тя после, — така ми се струва, че е по-добре. Не съм сигурна дали нямаше да направи още някоя глупост.

— Хм — обади се Скудър. — Ще имаш ли нещо против да ме уведомиш какво всъщност правим тук? Искам да кажа, че ми се ще да зная защо, в края на краищата, ще ме застрелят всеки момент.

— Ще ти кажа, щом се стигне дотам — отвърна с усмивка Черити.

Приближиха се до сградата на посолството откъм северната стена. Многобройни огромни прожектори обливаха фасадата с почти дневна светлина. Черити пресметна, че трябва да има към тридесетина мравки, които се движеха пред входа на сградата. Сред огромните инсекти тя съзря и маскировъчните костюми на доста много мъже, между тях и някои, които беше видяла още същия ден при пристигането си в Свободната зона. Черити не каза нищо, Скудър също премълча, но изразът на лицето му помрачня.

Заобиколиха сградата тичешком. Скудър се опита на два пъти да зададе някакъв въпрос, но Черити все му даваше знак да мълчи и спря едва когато се бяха приближили до сградата на десет или дванадесет крачки. Погледът й обходи внимателно задната стена на постройката и се установи накрая на един от по-слабо осветените прозорци в партера. Хукна бързо и безшумно натам, отстрани острите парчета стъкло, останали по рамката, и се изкатери вътре. Скудър я последва. Черити побягна към вратата и се вслуша за миг, когато натисна дръжката й и надникна предпазливо през тесния отвор.

Коридорът пред нея тънеше в сумрак, но в края му се виждаше трепкаща бяла светлина. Черити долови шума от твърди стъпки на лапи по пода. Тя отвори предпазливо вратата, хвърли последен проверяващ поглед и в двете посоки и след това побягна, далеч от светлината и по посока на стълбата, която почваше в другия край на коридора. Скудър я следваше плътно по петите.

Въпреки че и двамата се движеха направо безшумно, на нея й се струваше, че стъпките им отекват толкова силно в целия коридор, че ще се чуят навсякъде в сградата. А за малкото секунди, които им бяха необходими, за да стигнат до стълбата, през главата й се стрелнаха безброй причини, поради които начинанието им можеше да не успее. Но чудото се случи: те достигнаха до стълбата, без да бъдат открити.