Волфганг Холбайн - В руините на Париж

После се обърна и хукна приведен през коридора. Беше запомнил пътя и знаеше, че след следващата извивка се намира една от стъклените асансьорни кабини. С малко късмет щеше да стигне до нея и да напусне сградата, преди да са изтекли петте минути, които Стоун му беше обещал.

Кайл още не беше стигнал до края на коридора, когато зад него внезапно светна отровнозелена ярка светлина. Обърна се изненадано назад и вдигна оръжието си в същия миг, когато Стоун даде втори изстрел по пазача, и то съвсем отблизо. Кайл усети ледена тръпка, когато видя Стоун да се навежда над мъртвата мравка. Не видът на мъртвото същество го накара да потръпне като от студ. Смъртта и насилието се бяха превърнали в част от живота му. Това беше усещането, че вижда сам себе си. Беше абсурдно, но за момент слабата фигура в сива униформа прие неговото лице. Безпощадността, с която Стоун беше изключил мравката от играта, беше една и от неговите най-характерни черти. Способността мислещо и чувстващо същество да гледа на живота само като на математическа величина в някакво уравнение, характеризираше и неговото мислене.

Той с мъка се откъсна от тази гледка и хукна нататък. Може би не биваше да бяга, мина внезапно през ума му. Беше спасил живота си, но изведнъж не беше вече така сигурен, че наистина си беше струвало цената, която щеше да плати за това.

Събуди я леко разтърсване по рамото. Черити отвори уморено очи, но не видя нищо друго, освен някакво размазано светло петно над себе си и с тихо проклятие се обърна отново настрани.

— По дяволите, събуди се най-сетне! — извика Гърк.

Черити се обърна недоволно отново, опря се на лакти и погледна към сбръчканото лице на гнома:

— Какво има? — попита тя сънено. — Да не ме преследваш сега и в съня ми или си дошъл пак да ми изнасяш някакви лекции?

Гърк махна недоволно с ръка.

— Остави тия глупости! — настоя той грубо. — Тук става нещо.

Черити продължи да гледа джуджето с недоумение — и изведнъж се разсъни. Никога досега не беше виждала Гърк така изплашен.

Бързо скочи от леглото, нахлу униформения си панталон и тънка тениска и се накани да тръгне към вратата, но Гърк й махна с ръка да се върне.

— Облечи и останалите дрехи — каза той, сочейки към небрежно нахвърляните на стола до леглото й вещи. — Сигурно ще ги потрябват.

Черити се подчини. Бързо облече якето си, нахлузи ботушите и накрая взе и лазера от стола. Когато излезе в хола на хотела, следвайки джуджето, тя видя, че не е единствената, която той беше събудил. Скудър и Нет, напълно облечени, седяха в някакво кресло, а за своя изненада тя видя още Жан и Елен, които разговаряха тихо и много сериозно със Скудър. Когато влезе, те прекъснаха разговора си и Жан забърза развълнувано насреща й.

— Те са тук! — извика той.

— Кой? — попита Черити.

— Ловците! — Жан посочи нервно с ръка към прозореца. — Един планер се появи преди час. А скоро след това още един. Сигурен съм, че те…

Черити го прекъсна с енергичен жест:

— Всичко по реда си — помоли тя. — Какво точно се е случило? Нападат ли ви?

Жан поклати глава.

— Не — каза той — във всеки случай не още. Но тук става нещо. Никога досега не са идвали в тази част на реката.

— Знае ли баща ви за това? — попита Черити, обръщайки се към Елен.

Тъмнокосото момиче поклати глава. Върху лицето й имаше странно изражение. Изглеждаше… някак виновна, както се стори на Черити. Но същевременно и много разтревожена.

— Дойдохме веднага при вас — каза тя. — Знам, че би трябвало да уведомя баща си, но…

— Трябва да изчезвате! — каза Жан. — Сигурно търсят вас.

— Ако наистина го правеха, то те отдавна щяха да са ни намерили — отвърна Черити. — Какво по-точно се е случило?

Жан пристъпи нервно от крак на крак, но когато най-сетне отговори, той го направи изненадващо спокойно.

— Бях отвън — започна той. — Исках… да ида при танка, да поработя малко върху мотора си. Тогава видях планера. Летеше бавно и много ниско. Най-напред си помислих, че се кани да се приземи в града. Дори го изгубих от погледа си за известно време.

— Къде? — попита Черити.

Жан сви рамене.

— Не мога да кажа съвсем точно — призна той. — Но ми се струва, че не беше далеч оттук. Но не може да е кацал, защото малко след това отново го видях. Летеше на север.

— На север? — Черити се намръщи. — Но там няма нищо. Нищо, освен…

Тя млъкна по средата на изречението. Погледна притеснено към Жан.

— Сигурен ли сте? — поиска да се увери отново тя. — На север ли заминаха?