Волфганг Холбайн - В руините на Париж

— Има нещо ужасно в нея — прошепна Черити.

— Защо? — попита Барлър.

— Защото е ужасно да се манипулира живота — отвърна Черити. — Има някои неща, които никой не би трябвало да докосва.

— Но не отивахте ли и вие нататък? — попита Барлър. — Според всичко, което съм чувал, е имало съответните изследвания. И невероятен напредък.

— Много от нас бяха на мнение, че не бива да се извършват повече изследвания в тази насока — отвърна Черити.

Барлър сви рамене.

— Е, мравките изглежда са го направили. Мисля, че можем да научим доста от тях по тези въпроси.

— За да се бием с тях? — попита Черити.

Барлър въздъхна.

— Не — каза той. — Доволен съм, че засягате темата, капитан Леърд. Вижте, снощи, когато открихме тази база… — Той млъкна и затърси подходящата дума. — Казах някои неща, които беше по-добре да не казвам.

— Имате предвид, че сега най-сетне ще можете да се борите срещу тях?

Барлър кимна.

— Да. Не беше правилно. Аз… съжалявам.

— Което ще рече, че се отказвате — проговори Черити с горчивина.

За нейна изненада Барлър се усмихна.

— Странно е, нали? — попита той. — Сега ролите са сменени. Вчера вие се опитвахте да ме възпрете. И бяхте права. Не можем да спечелим тази война. Може би сме могли преди петдесет години, но сега не.

— Да не сте разговаряли с Гърк? — попита Черити.

— Да — призна Барлър. — Разговаряхме тази сутрин. Той е смешен дребосък, но за много неща е напълно прав.

— Невинаги сме на едно и също мнение — каза Черити.

— Знам — отвърна Барлър. — Аз и не искам да се мъча да ви убеждавам за нещо или да ви отклонявам от нещо. Само добре си помислете дали искате да останете при нас или ще си тръгнете. Няма да се опитвам да ви влияя по никакъв начин. Но ако останете тук, ще трябва да приемете нашия свят такъв, какъвто е. Хората тук са щастливи. И трябва да си останат такива. — Той вдигна ръка, когато Черити се накани да възрази. — Знам какво искате да кажете, капитан Леърд. И всяка ваша дума е правилна. Но и аз съм прав, моля ви, опитайте се да го разберете. Повечето от нас са израсли тук и никога не са виждали нещо друго.

— Тогава ще ви напуснем, Барлър — отвърна Черити спокойно. — Не знам още как, но някак ще успеем да преминем тази стена.

— Аз дори вярвам, че ще успеете — отвърна Барлър. — Но трябва добре да прецените всичко. Там, навън, не ви очаква нищо друго, освен смърт. А тук ще сте на сигурно място.

— Но аз не мога да живея така — каза Черити. — Останалите също.

— Толкова лошо ли е тук? — попита Барлър.

— Не — отвърна Черити с горчивина. — Не, ако човек няма нищо против да… се отнасят като играчка с него.

— Съжалявам, че виждате нещата така. — Барлър изглеждаше засегнат, дори тъжен.

— Елен ми разказа за това, което наричате лов — каза Черити.

— Това е цената за нашата свобода.

— Цена, която е прекалено висока! — възрази Черити.

— Това е ваше мнение — отвърна спокойно Барлър. — Но то не е правилно. Мисля, че вашите пътни катастрофи на времето са отнемали много повече човешки живота, отколкото нашите ловувания.

— Но ние си бяхме създали този свят! Може би той не беше перфектен, може би не беше дори справедлив, но това беше нашият свят! Вие не сте нищо друго за тях, освен играчки! Те ви донасят ония, които не са годни за техните цели, а вие ги възхвалявате, за да… — Гласът на Черити й изневери. Пое няколко пъти дълбоко въздух, за да може да продължи: — Не сте нищо друго, освен подвижни, живи мишени! Глупаци, с които те да могат да се упражняват!

Погледът на Барлър блуждаеше покрай нея в празното пространство. По чертите на лицето му пробяга странно меланхолична усмивка, но погледът му беше пълен с тъга.

— Ако наистина мислите така, капитан Леърд — каза той тихо, — тогава може би е по-добре да си идете оттук.

Студ беше първото усещане, което изпита. Отвори очи, без да може да види нещо и в първия миг го обхвана паника при мисълта, че може би никога вече няма да може да вижда. После осъзна колко глупаво беше това предположение. Помещението нямаше прозорци, а осветлението не беше включено. Той затвори очи, съсредоточи се за миг, за да пренастрои зрителните си способности за инфрачервената зона и отново се озова в един свят, съставен от всевъзможни нюанси. Продължаваше да лежи върху масата за изследвания. Големият екран над него беше изключен. Кайл се ослуша. Отвън, по коридора, долови ритмичното дишане на един от слугите, който очевидно беше оставен на пост пред вратата, освен това, не се чуваше нищо друго.