Волфганг Холбайн - В руините на Париж

Тя свали бинокъла и погледна към Барлър и Скудър, които стояха до нея. Попита се какво ли изпитват тия двамата при вида на този град. „Може би нищо, помисли си тя отчаяно. Може би Гърк беше прав. Може би свободата беше само илюзия, за която не си струваше да се умира.“

Тя пропъди тази мисъл и отново погледна към силуета на Айфеловата кула. Пак й се стори за момент, че различава там някакво движение, някакво неясно, тъмно проблясване, високо под самия връх.

— Видяхте ли я? — попита Барлър, когато тя свали бинокъла.

Черити го погледна изненадано.

— Кого?

— Кралицата.

— Не! — отвърна автоматично Черити. — Аз… За какво всъщност говорите?

— За кралицата — повтори Барлър. Той се усмихна извинително, когато забеляза въпросителния израз на лицето й. — Какво си мислите, откъде идват всички тези малки чудовища, които без малко да изядат и вас, и приятелите ви за закуска?

В първия миг Черити изобщо не разбра за какво говори.

— Искате да кажете, мравките в реката…

— Това бяха малки мравки — каза Барлър, кимайки с глава. — Нейните изчадия. Единствената причина, поради която сте все още жива.

Черити окачи отново бинокъла към колана си.

— Обяснете ми, Барлър — настоя тя.

— С удоволствие. — Французинът посочи вратата зад себе си. — Но хайде да слезем пак долу. Има още неща, които искам да ви покажа.

Върнаха се обратно в сградата и влязоха в някакъв асансьор, който Барлър беше пуснал в действие единствено заради тях. Старомодната кабина потегли със скърцане надолу.

— Наистина, нищо от това, което знаем, не е доказано. Повечето неща сами сме си обяснили с течение на всичките тези години. Но ми се струва, че сме се приближили доста до истината. Видяхте реката. Тя не е единствено граница между Свободната зона и джунглата.

— Къде е отишла водата й? — попита Скудър.

— Питайте капитан Леърд — отговори Барлър. — Аз й показах стената. Показах й също така какво става с живата материя, която влиза в допир с нея.

Скудър го изгледа с неприкрито недоверие.

— Искате да кажете, че… тя чисто и просто се разлага?

Барлър сви рамене.

— Разлага се, изпарява се, изчезва… не знам. — Той се усмихна едва доловимо. — Някога ще ви го покажа. Това е грандиозна гледка: тридесетметрова стена от вода, която направо изчезва. Наистина е впечатляващо.

За разлика от Скудър Черити не се съмняваше в думите на Барлър. Та нали беше видяла на какво беше способно това невидимо силово поле. А от Жан беше разбрала, че то стига доста навътре в земята, достатъчно дълбоко, за да блокира подземните канализационни връзки и нефтопроводи, през които жителите на Свободната зона можеха да се придвижват със своите мотори.

— Яйцата, които снася кралицата, те отнасят в реката — продължи Барлър след известно време. — На едно място, недалеч от стената. Ще ви го покажа по-късно, ако ви интересува. Впрочем не може да се види кой знае колко.

— Значи това е нещо като люпилня? — попита Скудър.

Барлър кимна.

— Да, но не вярвам това да е единствената причина, поради която са изградили тази стена около града.

— Но това е… напълно абсурдно — каза Черити объркано. Барлър я погледна въпросително и тя побърза да поясни: — Искам да кажа… защо им е било да си правят толкова много труд?

— А може би за тях това не е разход на енергия? — отвърна с усмивка Барлър. — Имах много време, за да разсъждавам по този и по други въпроси, и стигнах до убеждението, че това, което виждаме тук, не е нищо друго, освен естественото им обкръжение.

— Руините на един опожарен град? — попита иронично Скудър.

Барлър остана сериозен.

— Джунглата — отвърна той. — Не може да го знаете, защото сте отскоро тук. Но аз живея в тази зона вече четиридесет години. Повярвайте ми, промените още не са приключили. Донесли са тук не само някои растения и животни; нещо ще се случи с този град. Той се променя. Бавно, но непрестанно.

Скудър изглеждаше объркан и смутен, но Черити мислеше, че е разбрала какво иска да каже Барлър. Това, което ставаше под този енергиен купол, беше повече от едно изкуствено преустройство на ограничената зона. Може би по света имаше вече хиляди такива енергийни куполи — но тя изведнъж получи странната увереност, че това, което се простираше на отвъдната страна на реката, не беше само едно може би точно копие на родната планета на нашествениците. То беше тяхната родина. Те почваха да променят Земята. И при този процес правеха повече от това, да заместят някои местни растения с други, да внесат някои животински видове от своя свят и да ги пуснат да се развиват в почти безпомощната фауна на Земята.