Волфганг Холбайн - В руините на Париж

Сетивата на Кайл се проясниха отново. Той видя как хуманоидът вади нож и се опита да се изплъзне, но реакцията му отново се забави: дългото острие се заби дълбоко в шията му и той почувства как собствената му кръв нахлува в белите му дробове.

Кайл безнадеждно бе подценил местния човек. Не мислеше, че наистина ще трябва да се бие с него, но сега подсъзнанието му и изкуствено обострените му сетива започнаха да реагират: той светкавично стисна ръката на хуманоида, и то с такава сила, че можеше да чуе как пращи счупената кост, с другата си, свободна ръка посегна към ножа, измъкна го и умъртви човека със собственото му оръжие.

Когато се обърна, видя, че жената и детето вече са се отдалечили на десет-петнадесет крачки и тичат сред храсталака. За една секунда през ума му мина мисълта, че слугата наблюдава внимателно поведението му и че той ще трябва да отговаря за грешките, които е допуснал, после вдигна ножа на човека, който все още беше в ръката му и го захвърли нататък.

Улучи. Но вместо да убие малкото, в което се беше прицелил, ножът само го удари с дръжката си по рамото. Момиченцето изкрещя и хукна да бяга. Кайл изруга наум и се втурна подире му.

В този момент се случи нещо неочаквано. Вместо да бяга и да се озове в безопасност, жената внезапно спря, втренчи се с широко отворени очи първо в момиченцето, после в Кайл и се върна с един скок обратно!

Кайл беше слисан, така че дори не се противопостави, когато тя се хвърли с широко разперени ръце между него и детето и го заудря с юмруците си. Два-три силни удара попаднаха върху него, и внезапно в ръката на жената блесна острието на нож, с който тя се прицелваше в очите му. Кайл се обърна настрани, така че острието не го улучи и жената залитна покрай него, после светкавично протегна крак и със свития си юмрук я удари в тила, когато тя мина край него. Още преди жената да падне на земята, той се завъртя, за да убие и момиченцето.

Но не го направи.

Не можеше.

Изведнъж разбра защо жената се беше върнала. Тя сигурно знаеше, че няма никакъв шанс да го победи, един такъв противник като него. И въпреки това се беше опитала.

Бавно, сякаш се бореше с невидими стоманени вериги, Кайл отпусна вдигнатите си за смъртоносен удар ръце и погледна към детето. Момичето лежеше по гръб, не мърдаше, а само го наблюдаваше с ужасени, широко разтворени тъмни очи. Кайл бавно се отпусна на колене и протегна ръка към детето, без да знае защо всъщност го прави, но все пак с увереността, че е правилно.

Кайл почувства ужаса, който изпитваше това малко същество, един ужас, който се дължеше само на вида му, а не на това, което той щеше да му причини. Изведнъж го осени идеята, че детето гледа на смъртта по-скоро като на избавление.

Кой беше той, та това момиченце се боеше по-малко от смъртта, отколкото от него?

— Не… не се страхувай, малката — каза Кайл. Гласът му беше дрезгав, не беше свикнал да произнася такива думи. — Няма да ти направя нищо.

Лицето на детето не изразяваше никакво чувство. Кайл разбра, че то изобщо не беше чуло думите му или пък че те нищо не му говореха.

Чу стъпки, после тънката плътна сянка на слугата падна върху лицето на момиченцето и най-накрая той откъсна погледа си от Кайл. Вдигна поглед нагоре и странният ужас в очите му отстъпи пред израза на отвращение и омраза.

Кайл също обърна глава и погледна слугата. Огромната мравка наблюдаваше с втренчен поглед него и момиченцето.

— Защо се колебаеш? — попита компютърният глас на превеждащия апарат. — Елиминирай я.

Кайл отново погледна към детето. То беше почнало да плаче тихо, но той знаеше, че сълзите, които се стичаха по мръсното му личице, не бяха от страх пред собствената смърт, а от вида на двете ужасни фигури. Студена, нечовешки силна ръка като че ли сграбчи сърцето му и го стисна бавно. Отново беше на пет години, отново държеше умиращия си приятел в прегръдките си и за пръв и последен път като мегавоин той разбра какво означава да скърбиш за човек.

— Елиминирай я! — заповяда още веднъж слугата.

Кайл пак погледна към момиченцето, после се изправи съвсем спокойно, обърна се и уби слугата с едно-единствено, светкавично движение.

От покрива на Лувъра градът предлагаше гледка, която въпреки цялата разруха, въпреки зелено-виолетовата буйна растителност все още можеше да плени наблюдатели. „Изглежда, помисли си Черити, като че ли цялото достолепие на града все още съществува; бяха разрушили сградите и улиците, бяха заличили всяка следа от човешки живот и човешка дейност от другата страна на Сена, но това, което не можаха да отстранят, бе духът, създал този град. Париж продължаваше да е символ на всичко, за което хората някога са се борили: свобода, живот, справедливост…“