Волфганг Холбайн - В руините на Париж

Жан нямаше отговор на въпроса си, но разбра, че е най-добре да остане скрит. Не беше наясно на чия страна всъщност стояха непознатите. Възможно беше и нещата да стоят съвсем иначе, помисли си той. Може би те само приличаха на хора. Може би те не бяха жертви, а господарите на ловците.

Тази мисъл изпълни Жан с гняв и страх. Винаги беше предполагал, че освен мравките и ловците сигурно има и трета, разпореждаща се сила в забранения град под кулата. И защо тогава да не приличат на истински хора? На пръв поглед и ловците не се различаваха много от кой да е жител на Свободната зона. Щом на тези същества им беше възможно да променят външността си както си искат, с какви ли фантастични възможности разполагаха тогава техните господари?

Сърцето му заби лудешки от вълнение, когато видя как непознатите продължиха пътя си след известно време, описвайки широк кръг около храста с паяците. Ако следваха все тази посока, щяха да стигнат право при реката, а с това и до Свободната зона.

Жан изчака с трепет, докато огромният мъж с червената кожа, който вървеше в края на групата, изчезне сред горската растителност. После и той напусна своето прикритие и ги последва: не направо, а доста по̀ на запад, затова пък по-бързо, за да може да ги изпревари и да мине пред тях.

Беше толкова развълнуван, че почна да прави грешки. Веднъж избягна на милиметри едно гнездо на паяци, а почти веднага след това пропадна в капана на огромен скакалец. Беше истински късмет, че едновременно с пропадането в половинметровата яма настъпи и скакалеца и го размаза с тежестта си.

Жан се освободи с ругатня от коварния капан, почисти с погнуса ботуша си в тревата и реши да бъде по-предпазлив. Трябваше да внимава повече. Сега най-важно бе да стигне невредим до реката и мотоциклета си, за да предупреди жителите на Свободната зона за опасността.

Поспря за известно време, за да се ослуша — не чуваше нищо, освен разнообразните шумове на джунглата — и пак забърза напред. Храсталаците ставаха все по-гъсти, така че беше все по-трудно да се придвижва, а камо ли пък да запази избраната посока. Там, където не му се препречваха храсти, се издигаха останки от опожарени сгради или масивни, доста запазени стени. И неведнъж беше принуден да заобикаля или пък отново да се връща назад по мъчително извървения път, за да може да продължи напред. Единствената утеха на Жан беше, че и останалите четирима очевидно имаха да преодоляват същите трудности. Инцидентът с паяците му беше показал, че те не се ориентираха добре в джунглата. Може пък да имаше късмет и те да му доставеха удоволствието да бъдат изядени или пък да настъпят някое отровно растение.

Въпреки че все повече ускоряваше темпото си и по този начин рискуваше да не забележи някой хищник или пък някоя коварна клопка, на Жан все пак му бяха необходими час и половина, за да стигне отново до реката. И когато най-сетне храсталакът проредя и той съзря пред себе си огромния кален канал, установи с разочарование, че се беше отклонил от посоката си много повече, отколкото беше предполагал. Островът се намираше на два километра вдясно от него.

Жан въздъхна разочаровано. Навярно се беше отклонил от курса си почти под прав ъгъл, без да го забележи. Но може би пък можеше да има и късмет, че изобщо беше стигнал до реката. Вдигна поглед към небето — в момента не се виждаше нищо — и тръгна напред.

Първата третина от пътя измина по-бързо, отколкото се беше осмелявал да мисли. После се натъкна на останките от асфалтов път, който водеше непосредствено край реката. Той беше покрит с мъх и бурени, но поне нямаше да му се налага да внимава за капани или отровни гъби. Повече от половин час вървя устремно към острова, като се спираше и оглеждаше от време на време. Няколко пъти дочу подозрителни шумове откъм джунглата и се стрелваше светкавично към първото прикритие, което му се мернеше пред погледа.

Въпреки това явно бе допуснал грешка, защото внезапно чу точно шума, от който се боеше най-много от всичко на света: рева на самолет!

Жан се завъртя с вик около оста си. Над реката се виждаше малка, сребриста точка, която се приближаваше със стремителна бързина и постепенно придоби очертанията на плосък, кръгъл диск. Планерът се движеше точно срещу него.

По принцип Жан знаеше колко е безсмислено всичко онова, което можеше да направи в момента. Това, което засечаха радарите на планера, нямаше никакъв шанс за спасение. А огнената мощ на този летящ убиец беше достатъчна да го унищожи, независимо къде се намираше или криеше. Въпреки това той се обърна, пробяга две-три крачки към края на гората и се метна с огромен скок зад ствола на едно дърво, когато планерът се приближи с вой. Удари се болезнено о земята, която беше скрита под тънък слой от пълзящи раменни и коренища, после се претърколи и скри инстинктивно лице с длани, сякаш можеше да отблъсне смъртоносния лазер по този начин.