Волфганг Холбайн - В руините на Париж

— Е? — попита Черити, когато застана до него.

Вместо отговор Скудър отмести клонките на храстите пред себе си. Бяха стигнали до края на гората. Пред тях имаше ивица земя, широка пет-шест стъпки, по която не растеше нищо друго, освен мъх, гъби, преплетени сиво-кафяви коренища и няколко изсъхнали храста. Зад нея се намираше канал, широк вероятно петстотин метра, а по дъното му се виждаше тиня: очевидно това беше пресъхналото русло на река. Отсрещният бряг като че ли беше по-висок. Но и там буйната растителност беше заличила почти напълно всички следи от човешката цивилизация.

Въпреки това Черити имаше усещането, че гората там някак се различава от тая при тях.

— А сега какво? — Гласът на Нет прекъсна мислите й.

Черити се поколеба за момент, после колебливо сви рамене и кимна с глава към отсрещния бряг.

— Ще минем оттатък.

Нет погледна недоволно към блатистия канал, но премълча.

— Имаме ли причина за тона? — попита Гърк вместо нея.

Черити се постара да не обръща внимание на ядосаната нотка в гласа му и отвърна колкото може по-спокойно:

— Това е посоката, която ни указа Кайл.

— Кайл! — Гърк ядосано размаха ръце. — Сякаш си се влюбила в тоя противен тип!

— Вярвам му — отвърна Черити спокойно.

— Аз също — добави Нет.

Гърк изгледа ядосано и двете млади жени.

— Е, чудесно — заяви той злобно, — в такъв случай, значи, сте две.

— Трима — каза спокойно Скудър. Усмихна се някак смутено, когато забеляза изненадания поглед на Черити. — Нямаше никакъв повод да ни лъже — продължи той. — Можеше да ни унищожи, когато си поиска, но не го направи.

— Може би наистина не го иска — отвърна Гърк. — Може би има други планове по отношение на нас.

Черити се накани да отговори рязко, но после размисли и тръгна напред, за да излезе от гората.

Насреща им полъхна топъл вятър, носещ със себе си вонята на заблатеното речно дъно. Черити се огледа неспокойно. Чувстваше се незащитена. Въпреки всички опасности, които криеше джунглата, тя все пак им беше служила като прикритие. Тук навън обаче те се виждаха като на длан. Погледна надолу към празното речно дъно и се запита защо ли растителността на Морон не се е разпростряла и там. Тинята представляваше чудесна хранителна почва за спорите и семената, които вятърът довяваше насам. Но докъдето стигаше погледът й, нито едно зелено или виолетово петно не нарушаваше кафявата монотонност на реката.

Нет застана до нея и се наведе предпазливо, за да види какво има в дълбочината.

— Май няма да е много лесно да се слезем долу — каза тя.

Черити кимна мълчаливо. Речното русло наистина не беше много дълбоко, но брегът представляваше в по-голямата си част стена от разрушени зидове, бетон или скалисти отломки. Щеше да бъде определено опасно да се слезе долу — както и да се качат на брега от другата страна.

— Защо не минем по моста? — попита Гърк. Той вдигна ръка и посочи към една от полуразтопени стоманени конструкции, които пресичаха изсъхналото русло на Сена на почти равномерно разстояние една от друга.

Черити размисли малко, преди да поклати отрицателно глава. Имаше поне три мили до най-близкия мост. А нещо и без това й подсказваше, че няма да могат да го използват. Сигурно имаше някаква причина, поради която и там, както на речното дъно, нямаше и най-малка следа от живот. Мъртвата река й се стори повече от всякога като бариера, до която може би се бяха приближили прекомерно много.

Погледът й отново се плъзна над руслото на реката. Недалече от мястото, където бяха излезли от гората, от самото речно дъно, се извисяваше двадесетметров гранитен стълб. Някога преди там очевидно е имало остров. Сега равното плато с пищната си зелена растителност и с няколкото в по-голямата си част разрушени сгради изглеждаше като нещо напълно абсурдно. Това…

Зелена растителност?

Черити се вгледа още веднъж нататък. Островът и всичко намиращо се на него беше покрито с буйна растителност. Тук-там дори растяха дървета, а на едно място плетеница от зелено-кафяви вейки се спускаше досами речното дъно.

— Какво ти става? — попита Скудър, комуто не беше убягнал моментният й уплах.

Черити посочи замислено към острова.

— Ей оня малък остров.

Скудър смръщи чело и също погледна нататък, но изглежда нищо особено не му направи впечатление, защото след малко пак я погледна въпросително.

— По него има растителност — поясни Черити. — Единственото такова място надлъж и шир.