Волфганг Холбайн - В руините на Париж

Тази мисъл не се хареса на Жан. Всичко у него се съпротивляваше на това, но имаше една-едничка възможност да открие отговора на този въпрос. Треперейки от страх той излезе от прикритието си и пропълзя към онова място в края на гората, където бяха изчезнали мравките.

Преди половин час бяха чули силен, свирещ звук, който стремително се беше приближил и после внезапно замлъкна. Преди това бяха вървели вече час и половина през джунглата. Растителността ставаше все по-гъста, а заедно с пищната зелено-виолетова растителна напаст се беше увеличил и броят на странните създания, на които се бяха натъквали и които незабавно ги бяха нападали.

Черити отдавна беше престанала да брои колко пъти ги бяха нападали до този момент; в повечето случаи това бяха същества, прекалено малки, за да могат да се преборят с четирима по-едри от тях човеци, но на два пъти ги бяха атакували и такива, от които можеха да се спасят само с помощта на плененото лазерно оръжие. Черити беше наредила на останалите да използват лазерите само в най-краен случай. За мороните сигурно беше много лесно да пресметнат енергийния заряд на оръжията. Но после бързо беше осъзнала, че тази заповед едва ли можеше да бъде изпълнена, поради простата причина, че самото им присъствие в тази джунгла представлява своего рода перманентен краен случай.

Дори и без засичащите радиоустройства, на мравките с положителност нямаше да им бъде особено трудно да ги открият. Трябваше само да вървят подир следата от овъглени, димящи трупове на животни, които групата оставяше подире си, помисли си загрижено Черити. Тази мисъл възкреси отново пред погледа й ужасяващия начин, по който този град се беше променил. Пищната зелена напаст пращеше от живот. Но това беше една напълно чужда, агресивна растителност, донесена от нашествениците неизвестно откъде от Вселената. И ако действително ставаше дума за копие на тяхната родина, то този друг свят сигурно беше истински ад.

За разлика от Земята, на Морон насекомите очевидно са се превърнали в господстващ биологичен вид. В течение на последните два часа тя беше видяла същества, които преди не би могла да сънува и в най-ужасяващите си кошмари; това бяха пълзящи, обвити в лъскава броня създания с хищни пипала и отровно жило, в преобладаващата си част абсурдно големи и грозни — и толкова агресивни, колкото побеснял уличен пес. Цялата джунгла представляваше една-единствена, гигантска клопка, в която всеки се нахвърляше върху всеки и всеки изяждаше всеки, независимо от това, че самият той може би биваше изяждан в същия този миг.

Въпреки че накрая те бяха почнали да използват оръжията си все по-често и по-безогледно, никой от тях не се бе отървал с по-малко от пет-шест кървави рани. Обитателите на този зелено-виолетов ад бяха, освен това, и истински майстори на мимикрията. Сред тях имаше немалко такива, които биваха идентифицирани като живи същества едва в последния момент, тогава, когато се нахвърлеха върху някого.

Черити бе изтръгната от мислите си, когато Скудър, който беше поел водачеството, се спря внезапно и погледна разтревожено назад към нея. Тя се накани да зададе въпроса си, но Скудър бързо вдигна ръка. Затова тя веднага се изравни с него и попита тихо:

— Какво има?

Скудър се ослуша за миг с леко наклонена глава и после сви рамене.

— Стори ми се, че чувам нещо — отвърна той. — Но навярно съм се заблудил.

Черити също се вслуша. Не чу нищо — но й трябваше само секунда, за да осъзнае, че вероятно и на Скудър беше направило впечатление същото това обстоятелство: Беше прекалено тихо. Хорът от съскащи, писукащи и крякащи гласове на животни, които ги беше съпровождал на всяка крачка, изведнъж беше замлъкнал.

— Какво има? — попита Нет, която също се беше приближила до тях.

Черити сви рамене и посочи с колебливо движение на ръката джунглата пред себе си.

— Прекалено тихо е — отвърна тя. — Нещо… не е наред.

Черити се накани да продължи напред, но Скудър я задържа с бързо движение и прекрачи мълчаливо край нея, изваждайки отново оръжието си. Черити погледна подире му със смръщено чело, но преглътна забележката си. Никога не й беше харесвало да се отнасят с нея като със слаба жена, която има нужда от закрила, но Скудър вече неведнъж беше доказвал, че има страшно изострени сетива.

Тя се огледа още веднъж за всеки случай, после също приготви оръжието си и продължи напред. Нет и Гърк се присъединиха към нея. Младата жена също беше напрегната, дори и върху лицето на Гърк се беше изписало доста неспокойно изражение. Скудър беше изминал няколко крачки и внезапно спря. За момент застина някак стреснато, после се обърна и даде знак на Черити и останалите да се приближат.