Волфганг Холбайн - В руините на Париж

— Правилото — промърмори Кайл. — Първото и единствено правило. Никой мегаман няма право да се върне в Шаит.

— Глупости! — отвърна Черити. — Ще ви кажа защо наистина търсите смъртта си, Кайл. Разбрали сте, че цял живот сте били на грешната страна. Вие не сте част от тези зверове. Не знам какво са правили с вас и не искам да знам. Но в едно съм повече от убедена: вие не сте нито робот, нито някое клонирано чудовище. Вие сте човек точно като нас.

— Това… това не е вярно — отвърна Кайл. Но гласът му трепереше и в погледа му проблесна нещо, което напомни на Черити изражението на очите на безумец. За една стотна от секундата тя изпита отново страх от него. — Това… това не е вярно! Аз…

— Вие сте човек — настоя Черити. — Вие сте човек и винаги ще си останете такъв. Все едно какво са направили с вас и все едно колко ще се съпротивлявате на това. Даниъл го е разбрал. Затова се е опитал да ви унищожи.

— Не! — простена Кайл. — Това не е вярно!

— Разбира се, че е вярно — каза Черити, — и вие също го знаете много добре, Кайл. — Тя направи гневен жест в същата посока, в която беше посочил мегаманът. — Вашето първо и единствено правило, да не се връщате никога повече на това място. Да ви обясня ли защо съществува? Защото това тук не е никаква чужда планета! Това тук е Земята. Планетата, на която сме се родили вие и аз, и Скудър, и Нет, и всички останали. А може би и вашите братя, Кайл. Вие не сте пришълец от друга планета. Не знам какво правят с вас и останалите, за да станете такива, каквито сте. Те променят вашия метаболизъм, може би са манипулирали и духа ви. Взели са ви всички спомени от миналото, нали?

Кайл я гледаше втренчено с безпомощен израз в очите, и Черити кимна ядосано.

— Вие не знаете кой сте всъщност, Кайл — каза тя. — Не помните нищо отпреди времето, когато сте дошли в базата. Казали са ви, че сте избрани, за да ви изпратят на друга планета. Отнели са ви всякакъв спомен за вашето истинско Аз и е трябвало да го направят, защото някой ден сте щели да разберете, че воювате срещу собствения си народ, Кайл!

— Даже и така да е! — намеси се разгорещено Гърк. — Какво променя това? Той ще ни предаде! Той не може да действа по друг начин, дори да иска!

— Това не е вярно. — Черити поклати глава. — Няма да го направи. — Гласът й стана по-тих, но същевременно по-внушителен. — Видяхте света, в който живеем, Кайл. Запознахте се с народа, към който принадлежите. Останете при нас! Помогнете ни и ние ще ви помогнем! Заедно можем да победим враговете! Можем да научим толкова много от вас — и вие от нас.

Кайл простена. Искаше да каже нещо, но успя да издаде само някакъв скимтящ звук. Вдигна безпомощно ръце, скри лицето си в тях и застина, треперейки така.

А после се обърна толкова бързо, че нито Черити, нито някой от останалите можеше да направи нещо, за да му препречи пътя, и с огромни, широки крачки изчезна в джунглата.

Черити гледаше разочаровано и тъжно подире му и махна с ръка, когато Скудър вдигна оръжието си и се накани да последва мегамана.

— Остави го — каза тя. — И без това няма да можеш да го настигнеш.

— Имаш право — отвърна Скудър, след като сви рамене и прибра отново оръжието си. — А ако трябва да бъда честен — радвам се, че си замина.

Черити премълча. За нейна изненада и Гърк не каза нищо, само мяташе гневен поглед ту към нея, ту към Скудър. Всъщност и тя би трябвало да е доволна, че Кайл не беше вече при тях, защото дори да беше добре настроен към тях, самото му присъствие би представлявало заплаха. Но все пак изпитваше смесени чувства на огорчение и гняв. Ядосваше се на самата себе си, че не й се беше удало да уговори Кайл да остане. И изпитваше ожесточение, когато се сещаше за съществата, превърнали нейния свят в това, което беше: един свят, в който имаше мъже като Кайл, и градове, в които всяка крачка можеше да означава гибел. Не им беше достатъчно да разрушат Земята. Не — нашествениците трябваше да я променят из основи.

След известно време тя се обърна и посочи с уморено движение в посоката, която им беше посочил и Кайл.

— Тръгваме — каза тя отпаднало. — Да се опитаме да стигнем до Свободната зона.

Това, което Жан беше видял за последните допи минути, го беше смутило много повече от всичко друго, което беше преживял за своите осемнадесет години. Видяното беше… истинска лудост! Не само това, че ловецът беше предупредил младата жена начело на групата да се пази от паяците и по този начин й беше спасил живота. Всички останали — най-вече младата жена със светлата коса — бяха разговаряли след това с него и в крайна сметка го бяха оставили да си върви! Така съвсем сигурно си бяха подписали смъртната присъда. За по-малко от час ловецът щеше да се върне в кулата и да съобщи какво се е случило. И само след някакви си пет минути тука щеше да гъмжи от планери и мравки. Какво за Бога, ставаше тук? Кои бяха тези непознати и какво търсеха?