Волфганг Холбайн - В руините на Париж

Но после се сети за нещо: двете жени, мъжът с превръзката и дори джуджето бяха въоръжени — а ловецът не…

През главата му се стрелна една почти безумна мисъл — възможно ли беше тези четиримата да са… заловили един ловец!?

Естествено, дори самата представа за това беше проява на лудост. Никой не беше в състояние да залови ловец. Можеха да го убият или поне да го ранят така тежко, че да имат време да се измъкнат с бягство, но да го победят и да го заловят…

Лудост или не, но Жан не можеше вече да се освободи от тази мисъл. Освен това налице бяха и изстрелите, които регистрираха уредите от укреплението: кратка, но бурна схватка, която той не бе могъл да обясни.

Може би, помисли си възбудено Жан, тези четиримата наистина идваха отвън и може би те бяха дошли, за да покажат на жителите на Свободната зона, че и легендата за непобедимостта на ловците не беше вярна. Трябваше да го разбере на всяка цена. Вероятността този опит да му коства живота, не беше голяма. Но ако тези четирима непознати можеха да му покажат пътя, по който могат да се справят с ловците, то тогава си заслужаваше да се рискува.

Поколеба се още няколко секунди, после върна оръжието обратно в кобура му и запълзя след тях.

Градът се беше превърнал в кошмар. През първите десетина минути те се бяха движили из тесните улички на някогашен стар парижки квартал. И макар че на всяка крачка се бяха натъквали на белезите на невъобразимо опустошение, къщите им се бяха стрували познати и родни, въпреки причудливата им обвивка от зелено-виолетова растителност.

Но след това бяха излезли постепенно от този квартал и разрухата беше ставала все по-голяма. Почти нямаше запазена сграда, нито едно улично платно не беше пощадено от дълбоките, пълни с вода кратери. А повечето сгради, край които минаваха, представляваха опожарени, пусти руини.

Навсякъде около тях се извисяваха странните дървета и растения на една зловеща джунгла, която беше погълнала града, сякаш от деня на неговото унищожение бяха минали не петдесет, а петстотин години. Стволовете на някои от дърветата имаха диаметър десет и повече метра, а короните им се забиваха толкова нависоко в небето, че Черити дори не се решаваше да пресметне височината им. Беше видяла храсти, чиито клони бяха гъвкави като върбови вейки, но които като цяло имаха дебелината на обикновено дърво, беше видяла папрати, каквито може би е имало на земята по времето на динозаврите.

Изобщо всичко тук изглеждаше невероятно високо. Досега не бяха срещали нито един жив обитател на тази кошмарна джунгла, но веднъж бяха минали край паяжина, в чиито влакна се бяха заплели огромни плъхове. И не беше необходимо Кайл да надава предупредителен вик, за да накара Черити и останалите да завият в респектираща дъга около тази бяла плетеница.

Нет и тя се бяха редували като водачи на групата. И макар че Черити имаше гузна съвест, задето беше предоставяла неблагодарната задача на момичето, което си беше все още наполовина дете, да преценява всяка стъпка дали няма да се окаже последната, тя все пак й беше благодарна за това. Чувстваше се объркана и безпомощна както никога досега. Всичко й изглеждаше така безсмислено, че за последните няколко минути се беше питала вече няколко пъти, и то съвсем сериозно, защо все още продължават борбата. Това, че се бяха измъкнали от клопката на Даниъл, не означаваше изобщо нищо. Не беше забравила разговора, който бяха водили тя и Даниъл в частния му музей под най-високата кула на Шаитаан. Въпреки цялото презрение, което изпитваше към този изменник, тя беше сигурна, че той й беше казал истината. Но ако това беше така, помисли си тя обезсърчено, то тогава всичко, което бяха направили или правеха сега, беше точно толкова безсмислено, колкото и всичко, което можеха все още да направят. Тя воюваше с противник, който не можеше да бъде победен, защото една победа над него означаваше същевременно и смърт. Не само за нея, а за цялата тази планета.

Погледът на Черити се спря на Гърк, който вървеше няколко крачки пред нея. Гърк може и да изглеждаше малко странно, но все пак той беше хуманоидно същество. И това, с което външността му го отделяше от хората, се компенсираше стократно с характера на гнома. „Дали бе роден в Колорадо или на планета № 84 от слънчевата система Ицелплънк на новата Галактика, помисли си с ирония Черити, Абн Ел Гърк Бен Амар Ибн Лот Фадъл Четвърти беше сто пъти повече човек, отколкото доста човешки същества, които беше срещала в досегашния си живот.“