Волфганг Холбайн - В руините на Париж

Жан отново спря, за да погледне малкия компас, който беше закопчал около китката на лявата си ръка, и установи, че се е отклонил близо километър от обичайния си курс — по-малко, отколкото се беше опасявал, но и повече, отколкото би му било приятно. Един километър в тази местност означаваше цял час — ако му провърви.

Обърна се наляво и се покатери върху някаква разрушена, не много висока, овъглена стена. Тъкмо се канеше да се метне със скок на обратната страна, когато разбра, че отвъд стената няма земя. Това, което беше изглеждало като масивни буци пръст, при по-внимателен оглед се беше оказало плетеница от сиви растения, прилична на паяжина. Жан се дръпна ужасено назад, после се наведе още веднъж и разтвори с помощта на пръчка еластичните клонки.

Разбра, че зад тази разрушена стена се намира приземният етаж на някаква сграда. Подът беше покрит с движещ се черен, лъскав слой, който беше в непрестанно движение и от който към него долетя зловещ хор от скърцащи звуци.

Стоножки, помисли си отвратен Жан. Хиляди стоножки!

Тези животни обикновено не признаваха по-голямо удоволствие от това да се изяждат взаимно, но не биха се отказали и от човек, който би им паднал като дар от небето. Ако беше забелязал опасността дори само половин секунда по-късно, не би му се наложило повече да се тревожи за връщането си назад.

Много предпазливо се изкатери обратно по стената и се застави да постои неподвижно няколко секунди. Трябваше да се съсредоточи. Почваше да става невнимателен — най-сигурният път към провала. Заобиколи коварната клопка и внезапно чу някакъв звук.

Звук, който нямаше място тук — гласове.

Човешки гласове!

Жан замръзна на мястото си. Сърцето му заби като лудо. За момент му се струваше, че ще изпадне в паника. Огледа се отчаяно за някакво прикритие и накрая бързо се скри зад огромен храст в бяло и зелено. Твърде късно забеляза, че белите петна не бяха мъртви листа или гъби, а гнездата на паяци.

Пет-шест от отвратителните малки животинки вече запълзяха по ръцете му и го хапеха с всичка сила, докато той се усети да преустанови движението си и да се отстрани на няколко крачки. С отвращение изтръска отвратителните гадинки от ръката си, размаза един особено упорит екземпляр, който се беше впил в дясната му буза и благодари в себе си на Черните богове на Морон, че вече доста пъти беше хапан при многобройните си излизания из джунглата, така че беше развил известен имунитет спрямо отровата на тези малки досадници. След два-три дена може би щеше да развие лека температура, но това щеше да е нищо в сравнение с онова, което можеше да му се случи, ако беше забелязал грешката си само миг по-късно и се беше доближил до храста още повече, така че паяците да се бяха усетили застрашени и да се бяха нахвърлили със стотици върху него.

Той пропъди тази мисъл, огледа се за друго скривалище и накрая се промъкна зад едно доста дебело дърво, чието тъмновиолетово стъбло беше израсло направо от асфалта.

Собственото му сърце биеше така лудо в ушите му, че за момент дори заглуши звука от гласовете. Застави се да диша колкото може по-спокойно и се вслуша напрегнат; същевременно ръката му се пъхна под колана и извади оръжието. Поне не беше напълно безпомощен.

Въпреки това призна вътре в себе си, че положението му е всичко друго, но не и розово. Чуваше доста гласове. Ако това бяха ловци…

Не, Жан предпочете да не мисли по-нататък. Срещу мравките оръжието му би му предложило известна защита, поне дотогава, докато той може да се прицели на спокойствие. Срещу ловец обаче…

Опита се да се съсредоточи върху приближаващите се гласове. Разговаряха на език, който той не знаеше. И което беше по-важно — поне един от гласовете принадлежеше на жена! А той никога досега не беше чувал за жена ловец.

Но ако това не бяха мравки или ловци, тогава…

Тогава може би ставаше дума за приятели! Никой жител на Свободната зона, освен него не беше така безразсъден да проникне толкова навътре в джунглата.

Страхът на Жан отстъпваше на едно все по-засилващо се вълнение. Непознати, това означаваше, че в джунглата беше проникнал някой отвън, някой, който идваше от света от другата страна на стената!

Може би, помисли си Жан, неговото рисковано приключение в края на краищата нямаше да се окаже толкова безсмислено, както беше изглеждало до този момент. Защото, ако съществуваше някой, който беше успял да проникне в джунглата отвън, то това означаваше, че старите легенди са истина и че съществуваше път през стената!