Волфганг Холбайн - В руините на Париж

Жан се вслуша напрегнато още веднъж, за да установи точно посоката, от която идваха гласовете, после събра цялата си смелост, излезе от прикритието си и се промъкна, снишавайки се, нататък. Правеше скокове от скривалище на скривалище и използва цялото си умение, за да не предизвика нито един излишен шум. Непознати в отсамната страна на реката означаваше почти автоматично врагове. Дори и тези хора да не бяха на страната на ловците и на мравките, можеше да се предположи, че те вече бяха усвоили желязното правило за оцеляване тук в джунглата: а именно първо да се стреля и после да се проверява кой или какво е улучено.

Гласовете сега бяха вече толкова близко, че Жан би могъл да разбере думите, ако не бяха разговаряли на непонятен нему език. Въпреки това този език му се струваше някак си познат.

Само след няколко мига успя да го идентифицира: беше английски. Език, който владееха някои от по-старите жители на Свободната зона и на който бяха надписани инструментите в укреплението. Главният компютър също боравеше с английски. Жан не се осмеляваше да се надява, че тези хора бяха истинските строители на крепостта. Но може би можеха да му помогнат да разгадае малко по-бързо тайните й!

Тази представа го окрили, но не го направи по-малко внимателен. Приближаваше се към гласовете, които също се приближаваха към него, но непрекъснато спираше и се ослушваше или пък се скриваше зад някой храст или полуразрушена стена. И когато най-сетне съзря петимата, беше много доволен, че се беше държал предпазливо.

Жан беше виждал вече най-невероятни същества, но тази група беше повече от странна. Бяха петима — двама мъже, две жени и един… един…

Жан не беше сигурен какво точно беше. Движеха се бавно сред гъстите дървета и храсти, така че непрекъснат се скриваха от погледа му, потъвайки сред пищната зеленина, и той не можеше добре да види абсурдната фигура с прекомерно голямата глава. Не беше в състояние да определи дали това беше дете, някой недъгав човек или джудже.

Но и останалите членове на групата изглеждаха доста странно: едната от двете жени беше още много млада. Имаше тъмна, късо подстригана коса и беше облечена в нещо странно, наподобяващо военна униформа.

Втората беше малко по-едра и по-възрастна и косата й също беше къса, но много светла. Облечена беше в тъмносин тесен гащеризон, върху който се открояваше един широк, доста груб колан, по който наред с безброй джобове и ципове имаше и нещо, което напомняше на Жан клавиатурите на онези микрокомпютри, които беше виждал в укреплението. Лицето й беше открито и симпатично, но Жан нито за миг не се усъмни относно решителността и силата, които излъчваше тази жена.

Двамата мъже пък бяха толкова различни, колкото изобщо беше възможно: по-едрият от тях беше на около тридесет години, единствен от групата имаше коса, дълга до раменете, която беше пристегната с тънка кожена лента, минаваща през челото. По преценка на Жан трябва да беше висок над два метра, а това означаваше, че привидно нормално сложените му рамене бяха поне два пъти по-широки от неговите собствени. Кожата му беше тъмна и изгоряла от слънцето. Имаше слабо, аскетично лице с открояващ се орлов нос и рязко изрязана брадичка. А над окото му имаше скорошна рана. Драскотината не можеше да е единственото му нараняване, тъй като се движеше с мъка и накуцваше.

И тогава погледът на Жан се спря ужасено върху петия и последен член от групата.

Той беше ловец.

Нямаше никакво съмнение! Мъжът беше с една педя по-дребен от всички останали ловци, които някога беше виждал. Лицето му беше бледо, той се препъваше непрекъснато, налагаше се на няколко пъти да се хваща за стволовете на дърветата или за някои клонки, за да не падне. Но без съмнение беше ловец. Черната униформа с кървавочервените пламъци на емблемата на Морон върху гърдите и гърба му, не можеше да се сбърка с нищо друго.

Жан се изтегли припряно малко назад и застана в съвършена неподвижност. Не смееше дори да диша, даже не се решаваше дори да обърне глава, когато групата постепенно взе да се отдалечава от него. Знаеше колко невъобразимо изострени са сетивата на ловците. Това, че не го беше открил до този момент, се дължеше единствено на лошото му състояние. Но това скоро щеше да се промени. Нямаше рани, от които един ловец не би могъл да се съвземе.

Радостното вълнение, с което го беше изпълнила мисълта, че е срещнал хора от света от другата страна на стената, се обърна внезапно в разочарование и безпомощен гняв. Въпреки че го беше видял със собствените си очи, мисълта, че хора са се съюзили с ловци, му се стори в първия момент направо абсурдна.