Волфганг Холбайн - В руините на Париж

Вратата извеждаше към останките от някакъв малък балкон, който някога сигурно е имал перила, сега обаче беше обрамчен от трите страни единствено от зеленикавия въздух. Надолу водеше тясна, ръждясала метална стълба. Когато тази сграда е била все още сграда, а не развалина, това сигурно е бил аварийният изход. Остарялата конструкция скърцаше и заплашително се огъваше под тежестта им и неведнъж трябваше да изпълняват ужасяващи скокове през плетеницата от разкъсани, наполовина разтопени, наполовина проядени от ръжда стоманени пръти. Минаха край доста други балкони, чиито врати бяха отворени или изобщо вече не съществуваха. Черити хвърляше любопитни погледи към вътрешността на сградата. Повечето помещения бяха празни, пълни с прах и боклуци. Но в някои от тях видя и необичайни конструкции, достиженията на една техника, които й бяха съвсем чужди и чийто вид само я изпълваше с неприятно чувство и страх.

Най-сетне бяха стигнали до улицата и се спряха задъхани, за да съберат отново силите си. Дори Скудър се поклащаше от умора, а Кайл залитна безсилно към някаква стена и бавно се свлече на земята.

Черити се огледа с тръпка на ужас. Тук долу, на улицата, зелено-виолетовата светлина беше по-тъмна, а неестествените цветове и мракът изпълваха развалините и странната джунгла с движения, които в действителност не съществуваха. Дори погледнати отблизо, сградите отчасти не можеха да бъдат разпознати като това, което бяха някога. Растения покриваха навсякъде, подобно на тънка, но плътна пелена, земята. Не беше нужно кой знае колко фантазия, за да си представи човек, че наистина се намира в някакъв непознат свят. В действителност то си беше точно така. Тази планета почти нямаше прилика със старата, родна Земя. От каквото и естество да бяха промените, които мороните бяха извършили с това късче от Вселената, те бяха по-ужасяващи и по-дълбоки, отколкото всички разрушения, които беше оставило след себе си първото им нападение.

— А сега накъде? — попита Скудър.

Черити се огледа още веднъж нерешително. По дяволите! Нямаше представа къде се намират, а какво ли остава пък до това, накъде да вървят! Накрая тя сви рамене и посочи с не особено решително движение към силуета на Айфеловата кула.

— Натам! — Нямаше никаква определена причина за това решение, то беше чисто и просто един опит да се предприеме нещо.

— Не!

Всички погледи се обърнаха с изненада към Кайл. Мегаманът се беше изправил отново, но продължаваше да се подпира на стената. Лицето му беше лъснало от пот.

— Не нататък. Ще им… паднете направо и ръцете. — Вдигна ръка и посочи на запад. — Свободната зона се намира там.

— Свободната зона? Какво означава това?

Кайл не отговори на въпроса на Скудър. И Гърк се възползва от възможността отново да подхване една от своите тиради:

— Проклетникът лъже! Вероятно това е единствената посока, в която ще се озовем в ръцете на приятелите му.

— Възможно е — отвърна Черити, свивайки рамене. — Но знаеш ли какво, Гърк? Има един абсолютно сигурен начин да го установим — ако го опитаме.

Джунглата бе станала още по-гъста за последните два часа. Никога досега Жан не се беше отдалечавал толкова много от Свободната зона. Може би още на половината път щеше да изгуби посоката, ако не беше малкият компас, който беше взел със себе си от крепостта. Но въпреки този уред му се налагаше често да спира и да се оглежда нерешително.

От една страна, беше напълно сигурен, че не се е изгубил. От друга страна, вътре в себе си чуваше глас, който му заявяваше, че е пълен идиот и че никога няма да намери обратния път. Имаше безброй причини, за да вярва на този глас. Мнозина, които отиваха в джунглата, не се връщаха отново.

Освен това за последния половин час бе нападан пет пъти, последния път от едно същество, което не беше виждал никога преди и от което се беше спасил само защото то явно беше точно толкова глупаво, колкото и силно. Когато огромният колос с хитинова обвивка се беше приближил с многобройните си крайници, Жан се дръпна назад и се препъна в някакъв корен. Падна на земята и остана да лежи там, замаян от удара, и очевидно дори само тази неподвижност беше достатъчна, за да изгуби грамадното същество всякакъв интерес към това междинно хапване, което представляваше за него малкото двукрако същество.

Но не можеше да разчита на това, че всеки път ще има такъв късмет. Гората гъмжеше от паяци, дървеници и стоножки, беше открил и следи от плъхове. Освен това имаше и други същества, които не бяха достатъчно големи, за да умъртвят човек, но все пак достатъчно хищни, за да си отхапят част от него.