Волфганг Холбайн - Войната на паяците

— Как така?

Черити отново повдигна рамене и започна да се приближава до пилотската кабина.

— Попитайте джеърдите — каза тя.

Наведе се през ниската врата към пилотската кабина, размени въпросителен поглед със Скудър и погледна напред. Далеч на север бледата зеленина на горите на планината Айфел премина в сиво-черна, призрачна картина на разрушен град. Може би им трябваше още четвърт час, за да достигнат реката, а следователно и демаркационната линия, която не биваше да преминават. Но тя бе дала дума на Стоун да не се приближава до града. Бе й трудно да даде това обещание. С този град, с катедралата и джеърдската царица я свързваха твърде много болезнени спомени.

Тя опря лениво подлакътницата си на облегалката на Скудър — и изненадано смръщи чело.

— Какво е това?

Скудър обърна поглед нагоре, за да й види лицето.

— Какво?

Черити посочи напред.

— Там между дърветата. Виждаш ли?

Скудър наведе седалката си напред и се вгледа в посоката, където бе показала Черити.

— Изглежда като… сняг — каза той изненадан.

— През август? — попита Черити, съмнявайки се. Даде знак на пилота. — Сменете курса. Искам да го видя.

Младият мъж не отговори, но стелткоптерът послушно зави и се спусна, за да се приближи до малкия горски гъсталак, към който го бе насочила Черити. След малко машината стигна до него и увисна във въздуха.

„Действително е сняг“, помисли си Черити слисана.

Блясъкът, който бе предизвикал вниманието й, бе белотата на слана в тревата. Само тук и там се вдигнаха бели снежни вихри от клоните на дърветата или от земята, когато бясната струя на роторите издуха снега.

— Но как е възможно да е сняг? — учуди се Скудър.

Черити мълчеше. Видът на преспите от ситен като прах сняг засили у нея недоброто чувство. Никой не знаеше в действителност какво са правили мороните през последните петдесет години с климата или какво въздействие са оказали безбройните атомни бойни глави, взривени в земната атмосфера при пристигането на извънземните. Вероятно имаше и редица други, също така убедителни обяснения. И въпреки това… Този феномен не само я объркваше, плашеше я.

— Отбележете позицията в компютъра — заповяда тя на пилота. — Може би по-късно пак ще разгледаме мястото. — Тя му даде знак да продължи полета, но не изпусна от очи малката, грееща в матовобяло поляна, докато не се скри от погледа й.

Летяха още три или четири минути плътно над върховете на дърветата в северна посока, без да се натъкнат на някакъв друг знак, че нещо с гората не е в ред, тогава Черити се обърна и направи крачка към вратата.

— Трибо? — попита тя. — Имате ли желание да поемете управлението?

Младата французойка стана с безмълвно кимване, а Черити отново пристъпи към пилота.

— Потърсете място за кацане — каза тя.

Стелткоптерът продължаваше да намалява скоростта и се заспуска надолу. На това място гората бе твърде гъста, а Черити нямаше достатъчно доверие в способностите на момчето, за да рискува приземяване между дърветата. Така че му показа с жест да продължи да лети, докато дърветата и ниската млада гора под тях отново отстъпят място на сиво-зелените петна от очертанията на разрушените улици.

Тя автоматично хвърли поглед към уредите на стелткоптера, преди да разреши на пилота окончателно да се приземи. Гайгеровият брояч не показваше опасна радиоактивност.

Стелткоптерът се приземи така плавно, че Черити не почувства никакво разтърсване, а пилотът се надигна от седалката си и смъкна шлема. Поиска да го даде на Трибо, но Черити поклати отрицателно глава.

— Изключете моторите — каза тя. — Мисля да се поогледаме малко.

Скудър я погледна изненадано, но си замълча. Присъстваше, когато Черити обеща на Стоун да не се приземява никъде, а само да направи няколко кръга с машината и тогава незабавно да се върне. А тя нямаше никакво основание да нарушава обещанието.

Напуснаха машината. Черити остави Леру да пази и първа скочи от стелткоптера. След като се убеди, че радиостанциите на всички са настроени на една и съща честота, отдалечи се на няколко крачки от приземилия се коптер и се спря. Воят на турбината постепенно отзвуча, но и след това не настана истинска тишина. Тя чуваше шумоленето на вятъра в близката гора и някакъв далечен, непрекъснат тътнеж и грохот като шум от далечна буря или мощен морски прибой. В действителност това бе ехото от сражението, което бушуваше на петдесет мили от тях.

Въпреки това за момент Черити бе обзета от чувството за отдавна липсващ мир, когато стоеше там и вдишваше студения, миришещ на листа и трева въздух. За първи път, откакто се бе върнала на Земята, главоболието й бе изчезнало и за първи път имаше чувството, че не е затворена.