Волфганг Холбайн - Войната на паяците

След известно време й стана ясно, че другите зад нея се бяха спрели и я гледаха очаквателно. Тя се озърна набързо и тогава почти наслуки посочи един порутен блок на около петдесет метра, четири пети от който бяха обрасли в бурени. Остатъците от попукана, жълта светлинна реклама отразяваха лъчите на залязващото слънце, а тук-там бе се запазило и по някое прозоречно стъкло.

— Тази сграда там — каза тя. — Да приемем, че е заета от мороните, които със сигурност знаят, че ще дойдем. Опитайте се да я атакувате.

Скудър я погледна с още по-голяма изненада, а и Харис смръщи неодобрително чело, но тримата кадети свалиха незабавно пушките си от рамо и започнаха да тичат към руината. Черити внимателно ги наблюдаваше. Не се подреждаха погрешно. Въпреки това само след миг Черити поклати глава и въздъхна разочарована. Стана точно както се бе опасявала — тримата може и да знаеха как да управляват стелткоптер или да карат танк, но нямаха никакъв боен опит.

— Какво означава това? — попита Скудър.

Черити не отговори, а направи с ръце фуния пред устата си и извика:

— Делгар, можете да се върнете!

Младият французин се спря насред крачката си, хвърли объркан поглед назад към нея, но се подчини, докато другите двама сръчно се приближаваха до руините.

— Капитане? — Делгар рапортува пресилено отривисто, когато спря пред нея.

— Спестете си това — каза Черити усмихвайки се. — Вие сте мъртъв. Поне за двайсет секунди останахте без прикритие.

— Но аз…

— Мороните имат модерни оръжия, не забравяйте това — продължи Черити. — Един храст не е особено надеждна защита срещу лазерна пушка.

Делгар имаше разочарован вид. Изглеждаше, че не споделя мнението на Черити, но не възрази, а само кимна стегнато.

— Ако това ви утешава, Делгар — продължи Черити, — другите двама не действаха по-умело. — Тя въздъхна. — Не го приемайте толкова трагично, млади човече. Да знаеш как функционира оръжието, съвсем не означава, че си добър войник.

Лицето на Скудър помръкна още повече, но Черити не му даде възможност да каже нещо, а тръгна бавно, почти безметежно след двамата. Ако в сградата наистина се бяха укрили моронски войници, и те нямаше да останат дълго живи. Но реакцията по лицето на Делгар й даде да разбере, че може би бе постъпила с него доста сурово. Въпреки въодушевлението и всичките налети като с фуния знания, тримата не бяха нищо повече от новобранци, взели първия си урок.

Докато двамата млади французи продължаваха да си играят на война, Черити тръгна към една сграда от другата страна на улицата. Бе изгоряла и обрасла в бурени и храсталаци, но лицевата част бе останала почти неповредена. Огънати букви над разпадналата се на парчета стъклена врата подсказваха, че тук някога е бил филиал на банка.

Тя се спря, размисли за момент и изведнъж тихо се изсмя. С бързо движение се обърна и махна с ръка на Скудър.

— Наблюдавай ги за момент — извика тя. — Веднага се връщам.

Влезе в банката, прекоси опустошената зала с гишетата и от пръв път намери онова, което търсеше. В гола стая без прозорци, всичкото обзавеждане на която се състоеше от маса и пластмасов стол, се издигаше масивна каса. Черити свали пушката си от рамо, нагласи лазера на най-голяма мощност и даде два насочени изстрела. Бравата се нагорещи до червено и се превърна в разтопен метал. Черити използва цевта на пушката, за да отвори вратата като с лост, без да опърли пръстите си от нагорещената стомана.

Видът на наредените едни върху други банкноти, ценни книжа и документи в сейфа я наскърби дълбоко и неочаквано. Не преди Бог знае колко време съдържанието на този малък трезор би й гарантирал безгрижен живот до края на дните й. Онова, което лежеше пред нея, някога бе владяло света. За него хората бяха умирали или убивали, бяха предавали приятелите си и семействата си или ги бяха изоставяли, бяха съсипвали чужд и свой живот. А сега това не бе нищо повече от куп хартия.

Тя разбра, че бе на път да изпадне в меланхолия, прогони мисълта и грабна вързоп банкноти. Внимателно преброи не по-малко от половин милион евро и напусна помещението.

Скудър я гледаше слисано, когато отново излезе на улицата, докато на челото на Харис се появи отвесна, въпросителна бръчка. Той учудено се взря във вързопа банкноти, който Черити носеше в двете си ръце.

Изненадата му още повече се увеличи, когато Черити ги тикна в ръцете му.

— Какво…?

— Това е половин милион — каза Черити весело.

Харис се вторачи в банкнотите и от объркване не можа дори да попита нещо.