Волфганг Холбайн - Войната на паяците

— Неиздължената ви заплата — обясни Черити. — Помолихте ме да говоря за това със Стоун.

Долната челюст на Харис увисна от изумление, докато Скудър погледна за момент като втрещен и започна гръмогласно да се смее. След миг и Харис се засмя, приклекна и внимателно положи банкнотите на земята пред себе си. Предпазливо извади една от тях изпод бандерола, нави я на тънка ивица и с опипване извади от горния си джоб една цигара. С почти церемониално движение щракна запалката си, запали стотачката, а от пламъка й — цигарата си.

— Винаги съм си го пожелавал — каза той.

— За нещо повече не може и да послужи — засмя се Скудър. — Което показва, че всяко нещо има и своята добра страна. Мравките ни отучиха поне от тази лудост.

Радиостанцията на Черити се обади с писукане. Тя включи уреда и задържа микрофона гривна пред устата си.

— Да?

— Тук Леру — обади се младият французин, който бе останал в коптера. — Обаждане от базата, капитане. Командир Стоун иска да говори с вас.

— Тъй ли, нима? — промърмори Черити. Но на глас каза: — Добре. Идвам.

Върнаха се към коптера и Черити седна на пилотското място, преди да включи видеорадиото към командното табло. Лицето на Стоун се появи на малкия екран и за съвсем кратък момент тя имаше чувството, че забелязва по чертите му изражение на уплаха. Но когато говореше, гласът му звучеше спокойно и високомерно както винаги.

— Капитан Леърд! Къде бяхте?

— Поразтъпках си краката — отговори Черити с усмивка. — Имате ли нещо против?

— Вие сте се приземили?

— Да — каза Черити. Тя продължаваше да се усмихва, но се постара да придаде на усмивката си предизвикателност, макар че сама си признаваше колко глупаво е поведението й.

— Добре — каза Стоун. — Останете там, където сте. И ми съобщете точното си местонахождение.

Усмивката на Черити угасна, сякаш бе изключена.

— Защо? — попита тя разтревожена.

— Промъкнаха се известен брой планери — обясни Стоун. Направи нервно движение с ръка. — Няма причини за безпокойство. Ще ги спипаме. Но по-добре е да останете на земята, докато нашите кораби ги свалят.

— Планери ли? — повтори Черити объркана. — Но как така?

— Откъде да знам — пое си тежко въздух Стоун. — Направете каквото казах. Ще се обадя щом опасността отмине.

Изключи, преди Черити да успее да го попита още нещо и за секунда тя погледна угасналия екран едновременно с гняв и уплаха.

Представата, че мороните идваха насам, бе напълно абсурдна. Всички бяха видели, че дори и беглото докосване на един джеърд бе достатъчно мравките да се превърнат в част от колективния интелект. Всеки войник, когото шаитът изпращаше насам, бе потенциален боец на страната на противника му.

— Какво ще правим? — попита Скудър, който бе пристъпил зад нея и бе чул краткия разговор.

— Ще останем тук и ще се скатаваме — отговори Черити след кратък размисъл.

Скудър, изглежда, бе очаквал друг отговор.

— Не намираш ли, че изглеждаше твърде нервен? — попита той.

Черити се обърна към него.

— И на теб ли ти направи такова впечатление?

— Нещо не е наред — забеляза Скудър замислено. — Ще го попитам веднага щом се върнем.

Черити стана, отиде назад в кабината на стелткоптера и осведоми Харис и другите трима какво се бе случило.

— Не мисля, че имаме основание за безпокойство — заключи тя. — Въпреки това е по-добре да постъпим сякаш е сериозно. — Тя направи повелителен жест и посочи Жан, момчето, което ги бе докарало насам. — Затегнете коланите. А вие поемате щурвала.

— Няма ли вие самата да го управлявате? — попита Харис изненадан.

— Изобщо няма да летим — отговори Черити. — Да оставим настрана факта, че въобще не мога да управлявам такова нещо. — Веднъж се бе опитала и този пръв и единствен опит едва не завърши с катастрофа.

Докато Скудър остана в кабината и затегна колана си като Харис и другите, Черити се върна в пилотската кабина, спусна се на седалката на помощник-пилота и огледа небето. Знаеше колко невероятно бе успелите да се промъкнат планери да дойдат тъкмо тук. Навярно нямаше дори и да наближат града, преди управляемите с компютри лазерни оръдия на крепостта „Айфел“ да ги засекат и свалят.

Жан поиска да протегне ръка към командния пулт, но Черити го задържа с бързо движение.

— Оставете — каза тя.

— Само исках…

— … да включиш радара, за да засекат радарния лъч и по него да пратят ракета — прекъсна го Черити.

Очите на Жан се разшириха.

— Нима е възможно?